Джон Локк - Смъртоносен експеримент

Тя ме изгледа.

- За снощи ли говориш? За твое сведение, преструвах се.

Нищо не казах.

- Какво? Да не би да си помисли, че наистина те желая?

Не отговорих.

- Някой със сигурност има твърде високо мнение за себе си - заключи тя.

Въздъхнах.

- Побиха ме тръпки, като те докоснах - сподели, а това беше едва началото.

Предстоеше дълъг път до Далас.

Целият ми живот като възрастен се основава на теорията за телефонното обаждане.

Тя гласи следното: може да си добър, лош или нещо средно. Може да си богат, беден или от средната класа. Победител или загубеняк, създател или разрушител, да раздаваш или да вземаш, няма никакво значение: всички сме на едно телефонно обаждане разстояние от събитие, което променя живота.

Виждал съм това хиляди пъти: може да унищожаваш тялото си или да го тренираш. Може да си най-честният, любящ и щедър човек на света - или най-лошият. Може да градиш живота си върху точна стратегия или да раз­читаш на случайността, да си член на банда или в свита­та на кралете, няма значение. Всички сме заложници на телефонното обаждане. И ако има нещо сигурно в жи­вота, то е, че в даден момент, ще получиш някое от тези обаждания.

Като Роналд Голдман, сервитьор в ресторант „Мецалуна“, Лос Анджелис: на 13 юни 1994 година, получава обаж­дане, че Джудита, майката на Никол Симпсън, забравила очилата си в ресторанта. Това обаждане променя живота му.

Не всички обаждания са лоши.

Хърбърт Плант, бивш бездомник от Устър, Англия: по­лучава обаждане, че е спечелил пет милиона долара от лотарията.

Случва се на някого всеки ден. Мъж с идеален живот получава обаждане. Броят на кръвните клетки на жена му е извън нормите. Жена с идеален живот получава обаждане. Нейният съпругът ѝ изневерява. Или е почи­нал при катастрофа.

Искате ли да живеете като мен? При всяко позвънява­не на телефона се чудя дали това е обаждането, което ще съсипе живота ми или ще го спаси. Не че животът ми има нужда от спасяване. Само казвам.

И така, намирам се на летище „Форт Уорт“ в Далас и чакам да се кача на полета за Нашвил, когато мобилният ми телефон звъни. Видях, че се изписва номерът на Кат- лийн.

- Кога пристига самолетът ти? - попита тя.

- Самолетът ми?

- Не ми казвай, че си още в Далас.

- Съжалявам - зачудих се какво ли очаква от мен днес.

Тя тежко въздъхна.

- Поне ще бъдеш тук за вечеря, нали?

- В Ню Йорк? За вечеря?

- О, боже, Донован. Моля те, не ми казвай, че си забра­вил - звучеше съкрушена.

Разбира се, забравил съм. Животът ми се движи със скоростта на светлината. До този момент планирах да стигна до Нашвил, да притичам да убия Триш и Роб, за Да задоволя нуждите на страховития социален експери­мент на Виктор, а след това да бързам към Бостън, за да започна да търся Тара Сийгъл и да я уговоря да не ползва приятелката на Кали като своя дубльорка.

- Разбира се, че не бях забравил. Как можа да си го по­мислиш? - започнах да увъртам, докато се мъчех да си припомня.

- Слава богу. За миг се уплаших.

Днес се случваше нещо важно с Катлийн и трябваше да разбера какво е.

- Само секунда - помолих, - трябва да дам кредитната си карта на гишето.

Покрих слушалката и започнах да превъртам съби­тията. Предишния ден с Алисън пътувахме с кола до Лофтън, където се срещнах в затвора с Вълка. По-късно подкупих надзирателя му да му достави смъртоносни­те снимки. После отново пътувахме с кола до Далас и помогнах на Алисън да се настани в новата си хотелска стая. През следващите четири часа проведох бърз курс, за да може тя да помогне на Дарвин да пипне терористи­те. Афая щеше да се свърже скоро с Алисън. Дотогава тя щеше да се заеме с одита на местния клон на „Паркирай и лети“, сякаш нищо не се беше случило през последните два дни. Беше открит трупът на Вълка Уилямс, а Огъстъс Куин пазеше Алисън, докато успея да се договоря с на­следника му в управлението на Синдиката Тексас. Дар­вин щеше да ми каже, когато това се случи, беше се съгла­сил да ми уреди среща с новия шеф.

- Някакви догадки кой може да застане начело? - бях попитал Дарвин.

- Има пет-шест претендента - беше отговорил той. - Този път вероятно ще е някой отвън.

- Имаш ли идея с колко време разполагаме?

- Не, но обикновено лайната изплуват на повърхност­та.

Мисленото превъртане на събитията не вършеше ра­бота. Може би трябваше да помисля върху случващото се с Катлийн в момента.

Да видим, помислих си. Катлийн планираше да се пре­ мести във Вирджиния, за да могат с Ади да са близо до мен. Нещо свързано с преместването? Нещо... О, мамка му. Как бях забравил?