Джон Локк - Смъртоносен експеримент

- Днес взимаш Ади - казах. - Разбира се, че възнамеря­вам да съм там.

- Ще дойдеш с мен да я вземем или да вечеряме заедно?

Погледнах часовника си.

- Между двете неща. С малко късмет ще бъда у вас, преди да се прибереш.

- Искаше ми се вече да си тук. Бих се радвала на емо­ционална подкрепа.

- Знам, миличка. Съжалявам.

Тя въздъхна.

- Знам, че това е част от работата ти. Може би трябва да помислим относно тази работа. Твърде много ни раз­деля.

Не отговорих. Но започна да ми се изяснява защо лъче­зарно, красиво момиче като Катлийн още беше свободно. През няколкото месеца, в които се срещахме, беше при­бавила дете към романтичните ни изживявания, плани­раше да се премести по-близо до работата ми, проявява­ше неодобрение към честите ми пътувания и искаше да сменя професията си.

- Наясно съм с голямата вечеря в „Серендипити“ до­вечера - уверих я. - А искаш ли да организирам нещо за след това?

- Направено е. След вечеря ще се приберем у дома. Ще търсим нова къща в интернет, докато стане време да я слагаме в леглото.

- Звучи прекрасно! - произнесох, надявам се с точното количество ентусиазъм.

Тя помълча.

- Нали все още ме подкрепяш в това?

- Разбира се.

- Не желая да те притискам - обясни тя, - искам и ти да го искаш толкова силно, колкото аз и Ади.

- Искам го - отговорих, като се чудех дали съм откро­вен.

- Сигурен ли си?

- Разбира се - още се чудех.

- Честно?

Боже, помислих си. Така ли разговарят нормалните хора? Нищо чудно, че в предградията се взимат толкова хапчета.

- Донован?

- Ъхъ? О! Да, разбира се, честно, сигурен съм. - Поне се надявах, че това очаква да чуе.

Тя прати целувка от другата страна на линията и се изкиска на това, че не отвърнах на целувката.

- Какво? - попитах.

- Винаги се преструваш на много корав. Очарователно е.

Нямах търпение да споделя с Куин колко съм очаро­вателен.

След като приключихме разговора, седнах на седалка­та до изхода, който трябваше да ме отведе в Нашвил. Сега трябваше да извървя целия път до главния терминал, да отменя полета до Нашвил и да резервирам място в този в дванайсет и петнайсет за Ню Йорк, чийто изход е про­тивоположният на този за Нашвил. Хубавото беше, че не се налагаше да свалям багаж от самолета. Отдавна се бях отървал от фалшивото куфарче с бижута.

Поех дълбоко дъх и затворих очи. Когато ги отворих, видях добре облечен мъж в края на четирийсетте да се чекира за първа класа с невероятна дългокрака красави­ца на половината на неговата възраст. Беше свежа, с тен и конска опашка и носеше ярко розово червило, притежаваше идеални бели зъби, необуздано самочувствие и една смесица от наивност и дързост, която напомняше на всеки мъж за главната мажоретка, по която си е падал, но не се е осмелил да доближи.

С други думи, приличаше на половината проститутки, които бях водил на подобни пътувания.

Всички в чакалнята я зяпахме като детенце, което се опитва да открие Уолдо в книжка с картинки. Що се от­нася до мен, ако Уолдо се криеше близо до дънковия ми- нижуп или светло розовите гащички, които мернахме, бях го открил поне двайсет пъти. Обзе ме копнеж и осъз­нах, че току що бях получил обаждането, което или беше спасило живота ми, или го беше съсипало. Може да се намирах на изхода на летището, но в буквалния смисъл бях попаднал на кръстопът. Нашвил беше наляво, олице­творяваше статуквото ми, нещото, в което бях сигурен и познавах.

Вратата към Нашвил ми предлагаше бъдеще с безброй проститутки, свободно време, пътувания, вълнения, куршуми и опасности.

Вратата вдясно водеше към Ню Йорк и Катлийн, коя­то очевидно ме придвижваше с главоломна скорост към моногамията, бащинството и олтара. Ако преминех през нея, след три години сексът щеше да се превърне от мощна струя в остатъчни капчици, а споровете нямаше да утихват така бързо. Ще започнем да се дразним от обик­новени неща един в друг и да се появи негодувание. Ади щеше да си отвори път към сърцата и живота ни и беше само въпрос на време, преди да престанем да бъдем това, което ни събра в началото. Следваха безкрайни ча­сове на грижи за детето, домашни, сълзи, юношески про­блеми, преспивания при приятели. Щеше да има и за­дължения към църквата, училището, гаджета и спортни мероприятия и всичката спонтанност щеше да се изпари.

Погледнах към изхода за полета към Ню Йорк и видях бъдеще, което ме накара да се замисля относно обвърз­ването ми с Катлийн и Ади. Трябваше ли да се откажа от работата си, да нося костюм и вратовръзка и да рабо­тя за някой корпоративен мухльо? Дали Катлийн щеше да настоява да участвам в благотворителната ѝ дейност? Можех ли да си представя да играя тенис или голф в ня­кой безумен кънтри клуб или да организирам партита за съседите, да се отнасям цивилизовано с някой, който точи лиги по задника на жена ми и ѝ налита всеки път, щом си обърна гърба.