Джон Локк - Смъртоносен експеримент

- Съжалявам за загубата ви - изрече Кимбърли.

Хвана ме под ръка. В мига, в който слязохме от хълма и стъпихме на кръговата алея, Кимбърли изля порой ру­гатни - не говореше като тийнейджърка, загубила първа­та си любов, а по-скоро като отхвърлена жена.

Промяната в отношението на Кимбърли стопли сърце­то ми. Получих още едно потвърждение, че всичко е било за добро. Чарли и останалите изнасилвани бяха платили за сторените престъпления с живота си. Кимбърли осъз­на, че не е била нищо повече от увлечението на месеца за Чарли. Освен това научи ценен урок за мъжете.

Работата ми в Дарнел беше приключена. Ако само ус­пеех да измъкна Катлийн оттук, без да се наложи да се занимавам с Джанет...

- Донован?

Беше Джанет.

- Колко жени на име Катлийн Чапман мислиш, че има на този свят?

- Хипотетично? - попитах.

Зърнах с ъгълчето на окото си Катлийн да се прибли­жава към нас. Щеше да бъде тук след секунди.

- Мамо! - рязко прошепна Кимбърли. - Не е нито мяс­тото, нито времето.

Джанет ме изгледа гневно с изкривено от яд лице.

- Отново ще поговорим за това. Бъди сигурен!

Катлийн пристигна и подаде ръка.

- Вие сигурно сте Джанет? - попита.

- О, майната ти - кипна Джанет и се фръцна.

- Какво възхитително създание - подхвърли Катлийн. - Как допусна да ти се изплъзне?

Кимбърли се обърна към Катлийн с безгласно „Съжа­лявам!“ и „Благодаря!“ към мен. Обърна се и хукна след Джанет. Не ѝ завиждах за това, което предстоеше по пътя към къщи.

Светкавица раздра притъмнялото небе, веднага последвана от силен тътен. Останалите опечалени бързо се качиха в колите си и на кръговата алея останахме само аз и Катлийн. Гледахме как Джанет размахва пръст към Кимбърли, докато вървяха към колата. Личеше си, че ѝ се кара, но тихо, както бясна жена трие сол на съпруга си в претъпкан ресторант. Челният товарач и гробарите зад нас бяха приключили. С Катлийн останахме на мястото си.

- Просто трябва да поканим Джанет на вечеря някой път - предложих, - за да можете да си побъбрите по жен­ски.

- Би било просто чудесно - отвърна Катлийн, - само трябва да си взема речник на жаргонните изрази, за да съм сигурна, че ще я разбера.

Небето се промени в миг, сякаш бяха минали поне шест часа. Гледахме колоната от коли със светнати фа­рове, които чакаха да се измъкнат от гробището. Светка­виците около нас приличаха на светлинни ефекти. Из­трещя гръмотевица, последвана от силен тътен. Няколко едри капки капнаха върху нас, а Катлийн потрепери от силния порив на вятъра.

- Започва се! - казах.

Хвана ръката ми, щом дъждът започна да се излива върху нас.

- Целуни ме! - изкрещя.

- Какво? Тук? Мислиш ли, че е редно?

Едва чувахме думите си. Дъждът беше преминал в по­рой.

- Кой ще разбере? - викна.

Погледнах мократа ѝ коса и подгизналата ѝ рокля.

- Забавна си - изкрещях. Целунах я.

- Така си и знаех! - викна тя и също ме целуна.

Прегръщахме се под пороя, двама души от разбити семейства, подгизнали и вкопчени в сродната си душа. Приключихме с прегръдките и я огледах от една ръка разстояние.

- Само да се видиш - рекох.

- Какво?

- Изглеждаш като победителка на конкурса Мис Мо­кра фланелка.

Погледът ѝ последва моя надолу.

- Леле! Трябва по-често да стоя под дъжда!

Някои хора обичат да се любуват на залеза. Други ги привлича гледката на океана. Сигурно всеки се вълнува от нещо, което му се струва зрелищно. При мен несъмне­но е така.

Тя вдигна брадичката ми с показалец, докато погледът ми отново срещна нейния.

- Саботираш ми насладата - обвиних я.

Пак се целунахме.

- Обичам те - промълви тя.

Изведнъж се отдръпна назад с широко отворени очи.

- О, Донован, ужасно съжалявам! Нямах това предвид.

- Така ли?

- Аз... всъщност да... но... нямах намерение да го каз­вам.

- Защо?

- Не искам да те подплаша.

- Но наистина ме обичаш, нали?

Вдигна един мокър кичур коса зад ухото си.

- Да.

Сложих дланта си на бузата ѝ. Тя ме погледна в очите с очакване. Следващият тътен я накара да подскочи.

- По дяволите, Донован! Побързай и ми кажи, че ме обичаш! Преди да сме загинали!

Засмях се.

- Обичам те!

Вдигна ръце към мен и ме прегърна така, сякаш живо­тът ѝ зависеше от това.

Приближи устни до ухото ми и прошепна:

- През целия си живот не съм била по-щастлива.

И аз чувствах същото, но не ми се щеше да звуча като лигльо. Осведомих се:

- Нали още не говорим за женитба?

- Не разваляй нещата, глупчо!

- Само казвам...