Джон Локк - Смъртоносен експеримент

- Не може да си организирала всичко, след като я прех­върли на Чавес - заключих.

Кали не отговори.

- Трябва да е започнало преди години, още докато я пазеше.

Кали все така мълчеше.

- И е продължавало през цялото това време? - учудих се. - Защо тогава сега?

- Какво имаш предвид?

- Винаги си знаела, че животът ѝ е в опасност. На какво се дължи тази внезапна припряност?

- Мисля, че Тара се е заела с нещо, което може да се обърка.

- Кое те кара да мислиш така?

- Чавес е получил обаждане. Дарвин му е наредил да се подготви за всеки случай.

- А ти откъде знаеш за това?

- С Чавес си говорим понякога.

- Държала си го на каишка, за да разбереш какво знае.

- Нещо такова.

Връхлетя ме прозрение.

- Нали не спиш и с Чавес?

- Майната ти.

- Добре, успокой се - казах, - просто се опитвам да ус­тановя колко са сложни нещата.

- Що се отнася до Чавес, с него сме колеги и нищо по­вече. Когато работеше в Атланта се виждахме два пъти годишно да пийнем по нещо. Внимавах, когато питах за Ева.

- Вярвам ти. В противен случай вече щеше да е мъртва.

Кали ме огледа внимателно, сякаш се опитваше да прочете нещо в изражението ми. Накрая попита:

- Щом не можеш да говориш с Дарвин, какво остава?

- Мога да се опитам да накарам Тара да напусне.

- Какво?

- Както сама каза, тя не става. Може да ѝ е писнало.

- Ако беше така, щеше да се е оттеглила.

- Понякога хората имат нужда от побутване.

- Ще успееш ли да я откриеш без помощта на Дарвин?

- Мисля, че да - уверих я. - Имаме някои общи дела.

- Чух, че нещата не приключили добре. - Кали вдигна показалец към бузата си, като напомняне за ужасния бе­лег от скулата до средата на врата ми.

Свих рамене.

- Някои хора се татуират.

Кали се засмя.

- Бостън е голям град - отбеляза.

- Така е.

- Ти обаче знаеш нещо за Тара, научил си го, докато си спял с нея?

Кимнах.

Кали поразсъждава над това.

- Ами ако откаже?

- Преминаваме към план Б.

- Който е?

- Да я убием.

Кали се наведе напред и ме целуна по бузата. Тази с белега.

- Благодаря ти, Донован - промълви. - Отново ми спа­сяваш живота.

Няма две мнения, помислих си.

- Стените се движат? - учуди се Катлийн - Как?

- Беше като холивудски декор - обясних. - Има пет раз­лични сцени с три декора за стени и два за таван. На еди­ния от таваните имаше кристални полилеи.

- Но как се сменят? - попита тя.

- Приплъзват се бавно.

- Вечерята хубава ли беше? - полюбопитства.

- Много би ти харесала - уверих я. - Ще те заведа ня­кой ден.

- Разкажи ми сега.

- Добре. Има бюфет с кула от морски деликатеси и скулптура на морско конче. Горната половина на черуп­ките на стридите беше махната и бяха наредени на три нива, като в някои от черупките имаше истински перли!

- А жената с която вечеря?

Изпъшках наум.

- Какво за нея?

- На каква възраст е?

Сбърчих вежди.

- Трудно ми е да преценя.

Това беше един от онези моменти, в които трябва да избираш между честността и щастието. Нямаше особена полза от истината, след като така или иначе нямах тайна връзка, пък и Кали и Катлийн едва ли щяха някога да се срещнат. Дори и да се срещнеха, Кали не би ме издала. Тайните ни бяха в безопасност. Пазехме си гърбовете.

Погледнах Катлийн в очите по примера на президента Клинтън и заявих:

- Миличка, госпожа Калоуей трябва да е поне на шей­сет.

- Шейсет? - изненада се тя.

- Най-малко. Може да е и на шейсет и пет.

- И защо трябвяше да пътуваш чак до Вегас, за да я за­ведеш на вечеря и представление?

- Вече ти обясних. Съпругът ѝ се разболял. Вече има­ха билети за представлението и резервация за вечерята. Гой е един от началниците ми. Почувствах се задължен.

- Хмм - промърмори. - Явно си прекарал добре все пак.

- Мобилизирах всичкия си кураж.

Катлийн изпитваше проблеми с доверяването, благо­дарение на бившия си съпруг Кен Чапман. Бях убеден, че не е удовлетворена от обясненията ми. Реших, че е време да я избавя от терзанията ѝ.

Плеснах се по челото.

- Какво? - попита тя - Пропуснал си да опиташ плодо­во-зеленчуковия сок ли?

- Сега се сетих. Направих си снимка с Милдред.

- Милдред?

- Милдред Калоуей. Келнерът ни снима с телефона ми.

- В „Суич“?

- Аха.

- Защо?

- Малко е смущаващо - измънках и се постарах да из­глеждам притеснен. - Милдред ме мисли за сладък. Ис­каше да се снимаме, за да може да изпрати снимката на приятелката си в Сиатъл и да ѝ каже, че е имала вълнува­ща среща с по-млад мъж.