Джон Локк - Смъртоносен експеримент

- Я дай телефона - изкомандва Катлийн. - Искам да видя снимката ти с тази мацка.

Прехвърлих няколко снимки, докато стигна до нужната.

- Ето - казах.

Лицето на Катлийн светна, като видя снимката.

- Оо! - възкликна - Милдред е просто очарователна!

- Ти си по-сладка - уверих я за по-сигурно.

- Каква усмивка само - продължи тя, - очевидно се за­бавлява. О, ти наистина си много мил човек, скъпи.

- Благодаря.

- Това отзад кулата с морски дарове ли е?

- Да. Трябваше да я снимам по-отблизо.

Преди да ми върне телефона, натисна още няколко пъти бутона за следваща снимка, за да се увери, че няма друга. Нямаше.

Тогава натисна онзи за предишната: оказа се, че е снимка на Ади която си играе, по време на посещението на Пати Фелдсън.

- Не знаех, че си направил снимка тогава - каза Кат­лийн.

- Не можах да се сдържа - споделих. - Беше важен мо­мент за нас.

Тя ме награди с най-невероятната усмивка и рече:

- Хареса ми как го каза: нас.

За миг ми се стори тъжна.

- Какво има?

- Съжалявам - извини се тя, - усъмних се, че може да ми изневеряваш.

- С Милдред?

- Не, скъпи. С някоя готина мацка от Вегас. А ти прос­то си проявил вежливост и доброта. Би ли повярвал, че се съмнявам в теб? Що за лудост от моя страна?

В сравнение с гадостите, които съм правил ли? - поми­слих си. Изобщо не е чак такава лудост.

- Е - подканих я с поглед, насочен към вратата на спал­нята, - дали вече можем да...

- Не знам - поколеба се тя.

- Защо?

- Притеснявам се да не си мислиш за Милдред, докато се любиш с мен.

- Какво?

Тя избухна в смях и ме завлече в леглото.

В най-подходящия момент простенах:

- Милдред, о, Милдред.

Катлийн се засмя.

- Може би трябваше да го направиш с Милдред. Ако решиш, погрижи се тя да е отгоре.

- Защо пък?

- За да видиш какво е да те връхлети старостта.

Небето над Хънтингтън, Западна Вирджиния беше мрачно и заплашително като разгневена пантера, об­хождаща клетката си. Опечалените поглеждаха притеснено буреносните облаци над главите си, и то не без основание: предния ден играч на голф беше поразен от мълния само на два километра оттук. Това увеличаваше вероятността някои от присъстващите повторно да облекат черните си костюми в близките дни.

Джери Бек, баща на Чарли и достоен възпитаник на университета „Маршал“, преди години беше купил ня­колко парцела под огромен дъб с тъмен ствол в гроби­щето „Спрингфийлд Хил“, близо до Мемориала Маршал.

Навремето Джери трябва да е бил изключително горд, че е осигурил тъй елегантно място за вечен покой, само дето не е предполагал, че ще се възползва от него толкова скоро.

Мемориалът беше изграден в памет на футболния от­бор, треньорите и поддръжниците, загинали при про­чутата самолетна катастрофа през 1970 година. Също като мемориала и дъба, гробът на Чарли се намираше на най-високото място в гробището с гледка към град Харингтън и кампуса на университета „Маршал“. С Кимбърли и Катлийн последвахме опечалените към хълма. Когато минахме покрай мемориала, забелязах шест бези­менни гроба на жертви от катастрофата, чиито останки не са били идентифицирани.

Зачудих се колко ли от жертвите на Чарли са сполете­ни от същата участ. Замислих се дали Кимбърли нямаше да бъде следващата. Стиснах ръката ѝ.

На погребението бяха дошли над двеста души, а това го правеше най-голямото, на което бях присъствал. Ако времето не беше толкова лошо, сигурно щяха да бъдат два пъти повече. Кимбърли отдаваше голямото посеще­ние на популярността на Чарли, но аз подозирах, че причината е друга. Не е нужно да си местен, за да схванеш кой дърпа конците в региона. А в Западна Вирджиния начело на тази компания определено бяха губернаторът и Джери Бек.

Бях подходящо мрачен за повода, но това не ми пре­чеше да забелязвам разни неща. Като например големия брой присъстващи, колко от тях постоянно поглеждаха към небето и изобилието на мъже с дамски чантички в ръце.

Носех тъмен костюм и авиаторски слънчеви очила, бях прегърнал Кимбърли и се стараех да я утеша колкото мога. Беше ѝ тежко. Не спираше да хлипа и криеше ли­цето си в мен. Вятърът безпощадно развяваше роклите на жените, а онези, които носеха и шапки, трябваше да придържат шапката с едната си ръка, а роклята с другата - това обясняваше защо толкова съпрузи държаха чанти­те на жените си.

Бившата ми съпруга Джанет стоеше мрачно на някол­ко метра от нас. Погледите ни се срещнаха няколко пъти и по лицето ѝ се разразяваше такава буря, че и ураганът „Катрина“ би се стъписал.