Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

Пука му на него, че Иля тук се нерви.

Пръстите на краката му престанаха да боцкат и тотално изгубиха усещане, започна да го унася и за да не заспи, Иля започна да опипва пакетчето на Петя, да слуша с пръсти как там мъничките песъчинки хрущят и поскръцват.

Хоп — и започна да му се привижда как ключът от апартамента на Петя пасна на катинара на решетката, пъхна го в ключалката и отключи, отвори ръждивата решетка, запълзя на четири крака в тръбата, по замръзналия подземен ручей, в търсене на топлина, за да се поразмрази, и видя разклонение, което водеше към дома, в Лобня — в това Иля беше сто процента сигурен, ето защо сви натам, но после се обърна назад — а след него някой пълзи шумно, тромаво. Светна с фенерчето — а там Петя, също на четири крака, но пълзи трудно, защото главата му е извита настрани и надолу, към гърдите, и не може да вижда нищо. Не вижда, но следва безгрешно Иля, на всички разклонения поема по правилния път — по миризмата ли, по какво, и става ясно, че Иля няма да може да се измъкне от него, че Хазин може би не веднага, но рано или късно ще намери по топлата следа пътя към дома на Иля и ще му цъфне на гости.

Горе забръмча кола и Иля се събуди.

След секунда двигателят се изгуби в далечината и край. Заминаха си. Свобода.

Пръстите му почти не можеха да се движат, наложи се да ги размразява, като ги пъхне под мишниците. Приседна, стараеше се да не падне върху Петя. Краката го боляха, мускулите вече започваха да се вкочаняват. Някак си успя да ги посъживи, скри трофея, едва-едва запълзя нагоре по хлъзгавите стъпала; този път беше само надолу, на Иля не му се полагаше да се връща. Но той си мислеше за Гоша, на когото ей сега ще звънне, за паспорта, за който ще отиде още рано сутринта, за Колумбия, до която може и трябва да успее да отиде, за самолета, с който ще полети. А от самолета — при Нина, която упорито се опитва да се обучи за пилот.

Темето му се удари в желязото, едва не се изпусна.

Не, няма да падне пак долу, при мъртвеца. Ще живее. Иска да живее. Напук на всички.

Надигна се още малко нагоре, наведе глава, както Петя я навеждаше, опря гръб в капака — напрегна се — и го изтласка; измъкна се на леда, избута обратно капака и без да се оглежда назад, олюлявайки се на подгъващите се крака, се затътри към изхода от тухления лабиринт.

Едва от улицата писа на Гоша, когато вече знаеше, че никой няма да го хване близо до шахтата.

— Братле, добри новини. Бандеролка от Колумбия.

— Бих си взел две единички — откликна веднага Гоша.

— Шест имам, запаси се, с отстъпка ще ти дам! — написа с треперещи ръце и не от първия опит Иля. — Петдесетачка за всичко!

Гоша притихна, очевидно смяташе. Иля знаеше, че сделката е изгодна. Намалението беше почти трийсет процента.

— Чак утре ще мога да събера! — реши се най-после Гоша.

— Значи и стоката утре. Сутринта — постави условие Иля.

— Да закусим в „Кофемания“ на „Садово-Кудринска“? В десет?

— Супер.

После дойде още едно. От Нина.

„Лягам да спя. Просто исках да ти напиша, че мисля целия ден за теб. И това не са лигавщини! Наистина. На въпроса от писмото ти: да, и мен адски ме е страх. Но някак си ще се справим!“

Как, Нин?

Прибра се вкъщи след полунощ, носът запушен, гърлото дере, кашля, очите сълзят — ако го види някой непознат, ще си помисли, че Иля плаче.

Забрави дори за кибрита, който оставяше до входната врата, за да провери дали разни чужди са влизали в апартамента.

Нямаше сили за нищо.

В апартамента беше студено: като излизаше, беше забравил прозорчето отворено.

Още в коридора съблече всичките си дрехи, бельото и гол, треперещ, на бегом нахълта в банята — развъртя кранчето на горещата вода и се мушна под душа, да си размразява плътта.

Стоеше с лице към стената, забил поглед в квадратните плочки, тресеше се, не му беше достатъчно горещо. Докато водата преминаваше през студения въздух, тя губеше злоба и не го сваряваше, а просто го грееше. А му се искаше да се напари.

Не спираше да се взира в плочките — и внезапно с крайчеца на окото си зърна нещо: не отзад и не отстрани, на самия ръб на видимото.

Сякаш някаква прозрачна сянка, но не сянка, а бяха разгърнали някакъв беззвучен целофан в човешки ръст. Нещо безплътно, но се движи, живо е.

Ти ли си се залепил за мен още оттам, за да ти покажа пътя към дома ми?

Сърцето му замря. Иля се обърна рязко: с лице към онова.

Това беше просто кълбяща се пара.

От горещата вода в очуканата вана се вдигаше пара и се виеше в силуети.