Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

В кладенеца се спускаха скоби стъпала.

Дъно нямаше.

Иля се огледа още веднъж: не се виждаше жива душа. Нямаше сили да чака повече, сърцето му вече блъскаше отчаяно в гърдите. Трябваше по-бързо да приключва с това: надолу-нагоре, затваря го отново, звъни на Гоша.

Стисна ледените скоби с голи ръце, слезе в дупката.

Скобите бяха обвити целите в ледена кора, пръстите му се изплъзваха, краката също. Празнотата отдолу не намаляваше. Дълбоко. В началото Иля мислеше да държи телефона със зъби и да си свети, но се уплаши да не го изпусне и да го счупи. Уличното осветление достигаше само до ръба; надолу цареше чернота.

Ами ако го няма там, в кладенеца?

Не е ли странно, че толкова дни не го бяха намерили, макар наоколо да работеха хора? Насред модния квартал, пълен с офиси.

Ами ако не беше умрял докрай и беше успял да повика помощ, ако го бяха извадили? И не се е свързал с родителите си, с Нина, защото е в безсъзнание, изгубил е много кръв?

Ами ако Иля не беше убил никого?

Веднъж едва не падна, но успя да се хване за долното стъпало, увисна — и внезапно всичко свърши. Кракът му опря в него. В Петя.

Тук си беше. Твърд, замръзнал. Някогашният жив човек.

Иля внимателно слезе до него — да не би случайно да му стъпи на лицето. Извади телефона, дъхна на ръцете си да ги стопли. Включи фенерчето.

Той лежеше в такава поза, сякаш бе искал да направи кълбо: главата надолу, тялото наведено напред. Не беше видял, че тук няма място за кълбо — отдясно и отляво тръба, но запушена с решетки, а на решетките — катинари. Неловка поза. Трябваше да го настани по-удобно, да го разгъне, за да го пребърка. Но той се беше вкочанил така, прегънат. Шахтата очевидно беше неработеща, долу бе същият студ като на повърхността.

Иля го гътна настрани, положи го на хълбок. Хазин беше непослушен и ужасно тежък; в безумната си поза беше намерил някакво последно равновесие и не искаше да му го провалят.

Светна му в лицето: потрошено, очите отворени, подбелени, къдравите коси разрошени, слепени от кръв. Наблизо се търкаляше и ножчето.

Повдигна му се, но успя да се сдържи.

Здрасти, Петя.

Аз там, горе, се представям за теб, вече забравих къде свършваш ти и започвам аз. Вече започнах да си мисля, че не си истински. А ти си съвсем истински — тук. А там кой е тогава?

Добре, прости ми, но трябва да ти пребъркам джобовете.

Бръкна в десния, май беше горен — нищо; пъхна ръка под тежкия хълбок — в левия.

И изведнъж отгоре — гласове. Приближават се. Чуват се все по-силно.

— Разбира се, продължение му се иска! Но днес е понеделник! — шегуваше се някакво момиче.

— Всичко това са условности! — убеждаваше я някакъв мъж. — Хайде да отидем до дома, ще оставя колата, поне и аз да мога да пийна.

— Искаш да се мерим? Аз водя с две на нула! — засмя се тя.

С всяка дума се приближаваха. Вървяха към тоя проклет офроудър. Иля бързо угаси телефона, падна по лице на пода. Наложи се да се притисне към Петя.

— Настроен съм само за победа — каза мъжът.

— Не, наистина е понеделник! Не може ли да назначим мача реванш за петък?

— Можем, разбира се! Всичко може! Добре, позволи ми поне да те откарам до вас? Или какво, сега ще ходиш да си търсиш такси на тоя студ?

— Поне малко ще поизтрезнея! — смееше се тя.

— Дай поне да поседиш на топло в колата, докато дойде таксито?

— Само да не прегрееш, Вадик.

— Аз съм самото хладнокръвие.

Петя не се беше разложил, миришеше на сняг, натрошен бетон и ръжда; в миризмата му не се усещаше никаква смърт. Студените дни и нощи го пазеха внимателно.

Господи, Петя.

Ти ли си това? Същият, за когото се представям? Същият, който тогава на дансинга реши да ме заличи? Онзи, когото убих?

Твърдите очи на Хазин гледаха с интерес близката стена.

— Ой, Вадик, погледни, капакът е вдигнат! Внимавай като потегляш!

— Проклетите гастарбайтери са го оставили… Може би трябва да го затворим? Иначе някой може да падне вътре.

— А там долу никого ли няма?

— Ало? — отекна в кладенеца. — Има ли някой там?

Спря да диша, скри белите си ръце под тялото. Ако този мъж има в колата си нормално фенерче, край с Иля.

— Няма никой. Дай наистина да го затворим.

А ще може ли Иля после да го отвори отвътре?! Как?

Да им викне ли, да се изкатери горе? Ами ако внезапно решат да осветят, да започнат да питат, да видят… Не. И остана да лежи по лице тихичко, сякаш е убит и хвърлен долу.

Мъжът запъхтя, застърга желязо, застена, капакът издрънча и хлътна на мястото си; и вместо разредената тъмнина, в която Иля вече се ориентираше и без фенерче, кладенецът се изпълни до ръба с черен мазут. От сърце ти благодаря, мамка му, добри човече.