Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

— Ами заради него стана старши лейтенант! Имаше дело!

Иля сякаш се срина надолу в някакви кръгове под Колцевая.

Причерня му, в гърдите му се разгоря огън.

— А не е ли жалко за момчето?

ТИ ДА НЕ БИ ДА ПИЕШ ТАМ? ЖАЛКО, НЕЖАЛКО!

Във вагона имаше твърде много хора и твърде малко въздух. Иля плувна в пот, отблъсна някакъв смугъл тип от себе си, оня му се озъби.

— Млъквай, гадино, не ме дразни, че ще направя от тебе клоун — безгласно му изсъска Иля, задъхан от внезапна омраза.

Онзи се отдръпна, скри се в тълпата. Иля си пое дълбоко въздух. Припомни си как се разговаря по човешки.

— А според теб няма ли да се наложи все някога да се плаща за това? — написа той на бащата.

Влакът навлезе в тунел, връзката изчезна.

Край прозорците се мяркаха ребра спайкове, въздухът стенеше, хората се поклащаха като пияни. Иля също се поклащаше — в мехур: той сякаш смърдеше и хората се свиха някъде настрани. Стоеше, увиснал на дръжката, и се проклинаше за написаните думи. Проклинаше се и чакаше отговора на Петиния баща — стръвно и с лошо предчувствие.

На следващата станция получи и отговора.

АМА ДОКОГА ЩЕ МИ ГОВОРИШ ЗА ТОВА! МИСЛЕХ, ЧЕ НАЙ-НАКРАЯ СИ ЗАБРАВИЛ ЗА НЕГО!

Иля разкопча якето си. После го съблече съвсем. Прехапа устната си.

— За кого него?

— За тоя студент. Петя! Кога беше това! Той сигурно вече е излязъл!

Вагонът се лашна и Иля полетя към седящите хора. Те се размърмориха недоволно, отместиха се настрани, но той нито ги виждаше, нито ги чуваше.

Петя? Истина ли е това? Дълго ли не си можел да забравиш?

АКО НЕ ИСКАШ ДА ГИ ИЗЯДЕШ, ЗНАЧИ ТЕБ ЩЕ ИЗЯДАТ! ТАКА Е УСТРОЕН ЖИВОТЪТ, МАМКА МУ! ПРИ НАС В УЧИЛИЩЕТО В УСУРИЙСК ЩЯХА БЪРЗО ДА ТИ ВКАРАТ АКЪЛА В ГЛАВАТА. НЕ ВЪВ ВАШАТА АКАДЕМИЯ.

Така значи.

— Добре — сви рамене Иля. — Може и да си прав. Край, батерията пада.

Стоеше и гладеше отдалече капака. Край него доизвървяваха деня последните хора, сядаха в красивите си коли, притиснали телефони между рамото и ухото си, уговаряха се с любимите си за вечеря. Един след друг гаснеха прозорците, пиацата пустееше. Но недалеч все още работеше малко ресторантче, през витрините се виждаха сити граждани, които лениво човъркаха храната в чиниите си и нечуто се чукаха с тъмно вино.

Беше пристигнал рано, а нямаше къде да се дене. Ако влезеш в онзи ресторант, ще оставиш веднага поне петстотин рубли само за вода. А те му трябваха за такси, с прашеца най-добре да хване такси. Такава е Москва: вместо въздух пари.

Бяха минали три дни. Цяла вечност. Беше ли се случило наистина онова в петъчната нощ? През тези три дни беше започнало да му се струва, че всичко е сън. Можеше и по няколко часа да не се сеща за стореното. Можеше, ако не беше телефонът.

Но телефонът съществуваше, значи не беше сън.

Капакът лежеше плътно, сигурно — като надгробна плоча.

До него беше паркиран офроудър, който почти го бе затиснал със задната си гума. Трябваше да изчака, докато собственикът му излезе и си тръгне.

Беше вълчи студ.

Хората от ресторантската витрина изчезваха, коли почти не останаха; работниците таджики, увити зиморничаво в шубите си, седнаха в една очукана „Газела“ и потеглиха, за да прекарат нощта в бараки за по сто души.

Иля почти се беше вкочанил.

Краката сами го понесоха към входа, където беше заклал Хазин. Сърцето му подскачаше, макар сигурно съвсем да го беше изстудил. Цареше тъмнина; Иля включи фенерчето на телефона, започна да оглежда пода: има ли следи?

Целият под беше в прашни следи — бяха влачили сигурно торби с цимент. И като с пудра бяха гримирали кръвта. Иля забеляза тук-там кафеникави петна: криминалистите бързо ще ги забележат, а таджиките си имат достатъчно работа. Но петна имаше. Значи всичко се беше случило наистина.

В ъглите запримигваха петъчни кадри: ето тук Хазин му тикна в лицето значката си, тук приседна, започна да се опитва да запуши дупката, ето, извади телефона, накани се да звънне на някого.

Иля усети, че му се повдига. Значи всичко наистина се беше случило.

Защо се беше върнал тук?

Но и не бива да се връща назад.

Офроудърът си стоеше самотно, като изоставен. Наоколо вече беше съвсем пусто. Иля се разходи наоколо, после приклекна до капака: как да го отвори? По средата имаше малък отвор, само за него можеше да се хване. Чугунът пареше от студ, тежеше един тон, няма как да го вдигне с ръце. Иля се върна отново във входа, започна да търси опипом подходящ инструмент. Намери някакъв прът на строителите, натика го в отвора като лост, едва успя да надигне капака и да го оттласне настрани.