Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

— Ами Тамара Павловна? — предпазливо подметна Серьога. — Не може ли…

— Не може.

Изобщо не искаше да му казва, че тези петдесет хиляди са спасение за него. Как да проси от Серьога, та дори и живот да е? И така го беше срам. Замина същият като него, а се върна… Не приятел, а авер. Излезе аверът от зоната, мутрата смачкана, като кучешка паничка, вони на алкохол, очите пламтят, иска едномесечна заплата, кълне се, че ще я върне. В какво се превърна, Иля.

— Тук имам… — Серьога отвори портфейла си.

— Нищо! — желязно отсече Стася. — В петък е падежът по кредита. Кой си взе кола на кредит? Аз? Тьома?

— Хайде, не пред хората, Стас. Това всъщност е доста дълъг разговор кой…

— Добре, това… Заради това дойдох… Ще си тръгвам тогава.

— Ама не, остани — Стася влезе в кухнята. — Приятел си все пак. На свобода си излязъл. Сто години не сте се виждали.

Ама пък куражлийка.

— Довиждане, Серьог — каза му Иля. — Не ме помни с лошо.

На какво се беше надявал? На приятелството? На старите спомени? На това, че му беше длъжен заради строителния изкоп?

Стоеше в двора, главата му звънтеше като камбана. Колумбия се топеше в лобнянската нула, Гондвана се пукаше по шевовете, небето от кварц и гранит се спускаше отново и разстоянието от земята до него вече беше не повече от шестнайсет етажа, а космосът беше недоказана измислица.

Невъзможно е да се измъкне, невъзможно е да се изплъзне. Ще го намерят, ще го изкопаят, ще го обесят. Няма измъкване от разплатата. Ще го настигне тя.

А моите седем години, извика наум той: това що за разплата беше?! Лъжа е всичко, никой за нищо не плаща и никаква награда няма. Господ винаги гледа да излъже, а справедливостта хората сами са си я измислили, за да не се изядат един друг до последния човек.

Включи телефона, за да се успокои. Вече има ли нещо за губене?

Пак примигваше съобщението от Гоша: „Педро! Как е настроението? Аз тук…“ — Иля притисна пръст към него, плъзна го надолу — добре, дай да видим какъв ти е проблемът, нещастнико.

„Получих бонус за заслуги пред Отечеството, искам да го похарча за благото дело! Среща?“

Първоначално на Иля му се прииска да го натика обратно в Уотсап, да го остави без отговор. Но после се сепна.

В Москва сега беше нощ — също тъй мъглива като петъчната, само че пуста, без много народ. На Трехгорка сега сигурно беше безлюдно.

Петя нали носеше стока със себе си — със сигурност е имал поне за себе си и за приятелката си, може и повече. Един грам е двеста долара. Четири грама — паспорт.

Трябваше само да се върне там, на Трехгорка, в задния двор, до изпотрошения вход. Трябваше просто да отвори капака, да слезе при Петя под земята и просто да прибере от джоба му пакетчето с прашеца. И да го продаде на приятеля Гоша, който беше направил от Петя наркоман, клоун и нищожество.

Всичко е толкова просто.

Трябваше просто да се срещнат още веднъж.

Иля събра малко сив сняг от колите, изтърка с него челото и очите си.

След което съобщи на Гоша: „Може би. Ще пиша по-късно. Не спи, братле!“.

Температурата започна да спада.

Топлината изтичаше от Лобня нанякъде, през пробойна или през зле замазани процепи — в земята, към обратната страна на кълбото, в Колумбия ли, какво. Защо е толкова студено? В айфона имаше приложение, което показваше времето. Американците бяха успели някак си да разузнаят, че сега в Лобня беше минус осем градуса. Очевидно това ги вълнуваше. Може би се готвеха да нахлуят и не искаха студовете да ги изненадат.

Иля мръзнеше.

Мръзнеше, докато вървеше към станцията за пореден път, като вече не обръщаше внимание ни на блоковете, ни на хората от тези блокове. Докато чакаше на платформата, мръзнеше. Заедно със студа се появи и някаква прозрачност, мъглата изсъхна, тъмнината придоби дълбочина. Но Иля не се движеше из Лобня, а в себе си. Опитваше се да шегува, но мръзнеше.

Какво, по-добре ли щеше да бъде, ако беше взел пистолета и беше отишъл да ограбва хората в парка? Да напада инкасатори? Да превзема с щурм павилиони? Стореното с Петя вече беше сторено. Петя лежи там мъртъв, вече дори не е той: просто брикет от замръзнало месо с кости, не усеща болка, няма да се обиди, ако Иля му пребърка джобовете. Няма да го прокълне и няма да отмъсти.

Мъртвите са си мъртви.

И да им навредиш, няма да има последици.

Какво го интересува Петя — и без това прашецът беше за продажба. Няма да спечели нищо от него, а за Иля той беше спасение. Какво да прави, когато от живите никой не иска да помага? Така ще си остане.