Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

Идиот. Неразрешимо.

Как да разплета всичко, което си заплел, Петя Хазин? Как да се оправя с майка ти? Ами с Нина?

Ужасно му се искаше да включи отново телефона, да провели дали не му е писала нещо. Та нали всичко това се беше случило сутринта — болничният коридор, екотът на испанската песен в стаите, реакцията на Нина. Не биваше да я оставя толкова дълго сама, трябваше да продължи да я наглежда: уж всичко е решила правилно, но как да знае. Пък и просто да я погледа, да прехвърли всичките й снимки още сега, когато има свободно време — ужасно му се искаше.

Всичко отекваше в апартамента. Навсякъде светеха лампи, Иля ги беше запалил. Искаше му се отново да включи телефона.

Защото сега това беше животът му.

Излезе от входа напрегнат, озъртайки се. Под оскъдното улично осветление се шляеха тъмни хора, които сигурно щяха да се чувстват по-добре у дома, на топло. Облаците пак налазиха Лобня, за да не могат местните да гледат звездите.

Серьога се беше преместил с жена си в новия блок на Батарейна — на десет минути от тях. И през всичките тези десет минути Иля вървеше и мислеше: дали може вече да го включи? Сигурно се тревожат. Нина, майката.

На средата на пътя се спря, натисна копчето. Дяволската машинка се включи.

Помълча и звънна — ето! Някой го търсеше. Включи екрана — пулс! — но се обаждаше ненужен човек: приятелят Гоша.

„Педро! Как е настроението? Аз тук…“ — Иля дори не си направи труда да влиза в Уотсап, за да прочете цялото съобщение. Ти си неуморим клоун, Гоша. Върви на майната си, дори няма да ти отговарям, но ще го преживееш: и без това не те глезя.

Нямаше нищо друго от никого.

Отново го изключи, за да не насочва фесебейците към Серьога. Спомни си къде и защо.

Когато позвъни по домофона, вече се беше изнервил, а от другата страна му казаха също толкова нервно: „Привет! Влизай!“.

Във входа растяха цветенца, плакати поздравяваха с Деня на народното единство. Тук всичко беше образцово, както в зоната, когато идваше комисия от Москва. Дори асансьорът все още не беше освинен, а копчетата бяха облечени в броня — срещу такива като Иля.

На етажа имаше цял лабиринт от апартаменти, бяха натъпкали плътно щастливите млади семейства. Серьога го посрещна на площадката, придържаше усмивката си като панталони без колан, обути на голо.

— Ако ти създавам проблеми, кажи… — помоли го Иля.

— Ти пък! Всичко е наред. Ти си ми приятел и това е.

— Можем и тук да поговорим, не е задължително, ако там, нали…

— Стига, де! Стася там вече чай някакъв направи, пу-ер, като в най-добрите домове на Шанхай. Влизай. Само се събуй в коридора, плийз, че у дома живее човек прахосмукачка, всичко от земята отива в устата. Днес втори ден без температура, пу-пу, да не му е уроки, че не ми се иска втори дубъл. Нали не кашляш?

— Като че ли не.

— Привет! Тьома, това е Иля. Иля, това е Тьома. А това е Стася.

Стася беше модерна, късо подстригана, огледа внимателно Иля, не му предложи буза за целувка. Вдигна на ръце сериозното пълничко момченце, кимна и се изнесе в детската. Детска и хол — две стаи имаха.

В кухничката димеше пу-ер — сякаш горяха катран. Приветливостта не миришеше по този начин. Иля се почувства така, както приятелят Гоша: сякаш още с влизането им беше досадил. В гърдите му се трупаше лошо предчувствие. Стася разля катрана, каза, че няма да пречи на старите приятели, и се скри в детската; оттам пискливо мърмореха анимационни филмчета, а нейният глас не се чуваше. Значи слушаше.

Иля не я обвиняваше: не че веднага би я определил като кучка, просто си пазеше дома.

— Е, как си? — попита Серьога. — Как са първите дни на свобода?

— Наситени — отвърна Иля. — С всичко. Виж какво… Дойдох с цел. Заем ми трябва. Извинявай, че така директно. Просто ми е спешно.

— Така. — Серьога примигна. — Колко?

— Петдесетачка, ако може. Петдесет хиляди.

— Аз… Охо. Сега, чакай да ида при Стася… Да се посъветвам.

— До петък.

Апартаментът беше мъничък.

— Аха, до петък! — отвърна през стената Стася още преди Серьога да е излязъл от кухнята. — Че откъде ще ги вземе до петък?

— Ще дойдат. Ще изпратят — директно се обърна към нея Иля. — Ужасно ми трябват.

— Ние току-що от Шри Ланка… — засуети се между тях Серьога. — Тоест малко се оръшкахме.

— Ипотеката! — напомни Стася.

— Ама аз само до петък! — настоя Иля.

Той вече знаеше, че ей сега ще го изпъдят, че пари тук няма да му дадат, това вече беше унижение, а не дружески разговор, но Колумбия упорито се мержелееше, не искаше да бъде мираж, настояваше Иля да се бори за нея.