Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

Очакваше го, но така и не беше измислил какво да прави. Ако позвъняването се беше случило в метрото, може би щеше да се опита да използва същия номер, както при шефа на Петя. Но нали не става цял ден да се затвори долу в очакване на едно позвъняване?

Пропусна го.

А Денис Сергеевич веднага набра отново. И отново. Нямаше измъкване от него, той сякаш виждаше всичко, макар и смътно, през камера: ето, позвънява се, към телефона се протяга ръка, отхвърля разговора. Знаеше, че Иля нарочно не вдига. И настояваше незабавно да му се отговори.

При десетото позвъняване Иля откачи и му отвърна с предварително подготвен есемес: „Не мога да говоря, после ще звънна“.

Веднага получи: „Хазин! Защо не си на мястото?!“.

Какво да отговори? На какво място?!

Това са вашите игрички с ДС, му беше написал днес Игор, за да се издъня. Значи Денис Сергеевич плете интриги срещу Игор. И щом Игор се страхуваше да остави пакета в сметището, щом в пакета е същият товар, предназначен за абреците, ако е същият, който Синицин е отделял при операциите, оформяли са го в склада и заради който по-късно са арестували Синицин… Тогава какво?!

Какво може да иска той от Петя?

Да му предаде всичко, което е намерил на сметището? Или Петя е трябвало сам да предаде директно всичко на Магомед Портиера, както беше планирал Иля? Каква е тогава ролята на ДС в тази игра? Да излови Игор в кражба от склада, в търговия с вещества? Или може би Хазин е трябвало да подмами Игор и да го вкара във вълчата яма, която двамата с Денис Сергеевич са били подготвили предварително? А Иля не го знаеше и позволи на Игор сам да определи срещата на място, където се е чувствал по-спокойно?

Повече не трябваше да се прави на глупак. Налагаше се да рискува.

Да премести стрелката.

„Игор К. провали предаването, Денис Сергеевич! — написа Иля. — С празни ръце съм!“

Нека се оправят помежду си, само да му дадат малко време да осъзнае кое как е. До вечерта, до Серьога, до парите. Може би по-добре да му звънне, да помоли жена му да се бръкне? Тогава още днес би могъл да занесе парите за паспорт!

Но после какво? После трябва още три дни до четвъртък да върти и суче, да измисля витиевати фрази, за да не премине недоумението в съмнение, мнителността в подозрение и доброкачественото в злокачествено.

„И какво?“ — попита раздразнено ДС.

После си е за после, реши Иля. Още не се знае ще бъде ли, или не.

„Казва, че се страхува от провокация. Подозира вас.“ Прости, Игорек. Секат гората, хвърчат трески.

Между миналото и бъдещето има само миг. За него трябва да се държи. Точно той…

„Какви ги говориш? — прати му есемес Денис Сергеевич. Пишеше обикновени есемеси: нямаше от кого да се крие, вероятно дори в момента беше на задача. — Какво общо има тук твоят Игор?! Вашите работи с него изобщо не ме интересуват, Хазин!“

Какво тогава го интересува? Какво?!

Иля влезе в диктофонните записи: току-виж всичко, което беше казал Денис Сергеевич на Петя, е било отбелязано по някакъв специален начин? Как да поиска от самия Денис Сергеевич съвет за това как най-добре да излъже?

Не. Всичките файлове се наименуваха автоматично: „Нов запис 78“, „Нов запис 79“. Хазин отново отказваше да измъкне Иля.

„Защо, по дяволите, не идваш?!“ — продължаваше да го притиска ДС.

Иля мълчеше, ровеше в чуждите гласове, приглушени от телефонния говорител.

„Искаш да се измъкнеш? — притискаше го Денис Сергеевич. — Откачил си, Хазин! Тук хората вече са се заредили, само теб чакат! Сега клиентът ще започне да се дърпа!“

Не. Не-не-не.

„Днес няма да мога…“

„Днес няма да можеш, а кога?! Колко време го захранвахме! Той само от теб ще вземе, друг няма да приеме! Идвай по най-бързия начин!“

Тук имаше нещо друго, обля се в студена пот Иля. Тук ставаше нещо съвсем, съвсем друго, за което той не знаеше, за което Хазин, Кучката, не му беше казал. Нещо много по-важно от Игоровите пакети, от дребните заработки на Петя, от някакви си дроги. Това беше някаква голяма игра, твърде голяма за хазинския телефон, а може би изобщо не беше игра.

Умът му блокира.

Какво да каже сега? Дотук Денис Сергеевич сам си даваше обяснения, така беше по-просто. Трябва да мълчи, да кима утвърдително, без да си отваря устата. Всяка изпусната дума можеше да го насочи към главното, към опасното: че Хазин не е Хазин.

„Мислиш си, че може така, а? Не, щом си почнал нещо, доведи го докрай! — редеше думите ДС. — От какво се страхуваш? Нали на никого не си споменал? Мислиш, че Беляев ще те прикрие? Или кой? Коржавин? Поне схващаш ли, Хазин, че те всичките мятат кал по нас?! А ти си просто една храчка! Нали не си забравил, че си ни на кукичката, Хазин? Хайде, провали ми мероприятието, ще извадим папката от чекмеджето. Татенцата никога не ни се измъкват!“