Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

До вечерта.

Въздухът в стаята на майка му беше някак по-застоял, по-спарен, отколкото в останалата част на апартамента. Може би заради завивките, а може и от скрина. Иля не тръгна да проверява, просто отвори малкото прозорче.

Отиде в кухнята, зарови се в телефона: започна да търси дали наистина може да се излезе от страната при освобождаване срещу подписка. Адвокатите от различни сайтове твърдяха различни неща, но мненията им си съвпадаха в едно — няма ли административен надзор, законът не забранява.

Ако Иля беше излязъл условно, тогава край.

Но не му бяха позволили. Почти го бяха одобрили, а после той все пак се пречупи, излезе от кожата си.

Лапна лъжица гореща супа. Майка му не искаше да изстива. Попари се от спомена. Помниш ли, че сама ме учеше да не лъжа.

Учеше ме да не търпя, когато ме бият, а да отвръщам на удара дори ако след това отнеса още по-силен бой.

Да не се крия от гадовете, които в четвърти клас ме издебваха в тоалетната и зад училището ме използваха за мишена.

Казваше ми, че не мога да чакам от другите справедливост, трябва сам да си я поискам.

Казваше ми, че е унизително да се лъже.

Че да се доносничи за другите, е позор. Оправдаваше ме пред оная гад, завуча, когато не издадох кой беше счупил стъклото в спортния салон.

Сама ме записа на тъпото карате, макар да не исках. Не ми свърши работа, не ме спаси. Маваши гери, нищо друго не остана. А когато Олег от първи блок ме накара да бия на уличния котарак инжекция с одеколон и котаракът, след като първо ми издра до кръв ръцете, после умираше мъчително и опищяваше целия двор — първо ми проми раните, после разбра каква е истината и ме наби с колана, затворила очи. Аз се извръщах и виждах, че жумиш, защото самата теб те беше страх. Но два пъти улучи — и тогава наистина болеше. Тогава. Казваше ми, че разплатата винаги идва, не бива да се мисли, че човек може да се измъкне. Запомних урока ти, виждаш ли?

Правеше го, защото беше учителка или може би искаше да ми бъдеш и баща? Да добавяш, да досвършваш вместо него онова, което той не правеше и не ми даваше. Искаше да порасна нормален мъж.

А какво знаех аз за живота? Реших, че така трябва. Повярвах ти. Докато човек е малък, той е направен от пластилин, оформяш си го така, както ти скимне.

А какво искаше от мен, когато ме прибраха? Когато съдийката каза седем години? Откъде се появиха тези думи в телефонните ти обаждания: „Само, за бога, не се опитвай да се правиш на герой, да си доказваш правотата“? Откъде: „Ще те пречупят“? Или „ще те убият“? „Може да се направиш незабележим и системата ще забрави за теб… Да изчакаш… Да изтърпиш… Имаш защитен слой.“

Какъв защитен слой? Никакъв защитен слой нямам.

Всички тези правила, на които ме учеше, те са подходящи само за детството, нали? Защо в затвора изведнъж трябваше да ги забравя? Животът на възрастните е по-дълбок от детския, да, но затворът е самото дъно. Там всичко е изградено от правила — безсмислени, садистични, но правила. Седнал си на масата до някакъв низвергнат, подал си му ръка, взел си му нещо — самият ти ставаш низвергнат. Що за правило е това? А никой не се опъва, не смее. Че не трябва да се вдигат предмети от пода? Чашата не бива да оставяш на пода. Заплашил си някого в яда си, че ще го убиеш — и трябва да го убиеш, защото трябва да отговаряш за думите си. В зоната не бива да се казва „аз случайно“, „аз нарочно“. Това правило ли е?

Ти какво, мислиш, че детските правила са за децата?

Не, ти просто си се страхувала за мен. Страхувала си се, че не си ме научила правилно, че твоето възпитание в зоната ще ме убие. Жалела си ме, мислела си, че ако не проявявам твърдост, ще ми е по-лесно да оцелея. Голият охлюв може да изпълзи отвсякъде, а на обикновения му пречи бронята. А аз вече изсъхнах, мамо, няма за какво да се залепя.

От нещата, които ми обясняваше в детството, на свобода поне някои вършат работа. Не бива да се доносничи. Ако те душат, остави ги, но последното нещо, което трябва да направиш, е да привлечеш администрацията. Това как да го разбирам? Че справедливостта трябва сам да си я изискаш, защото от другите ще я чакаш дълго. Че за лъжата винаги има разплата, че за всичко има разплата. Може и да не си го искала, но още от малък си ме готвила за затвора. А когато ме прибраха, започна да ме готвиш за нещо друго — да стана гнида, но да оцелея. Защото се страхуваше за мен. Има ситуации, в които не можеш да си седиш мирно и тихо.

Телефонът зазвъня.

Обаждаше се същият онзи човек, когото Иля очакваше. Денис Сергеевич.