Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

— Мога да напусна страната? — попита Иля.

— Можете да отидете до Колумбия и да се върнете, бих го формулирала аз. Ако трябва спешно да се вади паспорт, значи петдесет хиляди рубли. Става за две денонощия. Ако е за две седмици, значи десетка.

— Вие се казвате Гуля? — незнайно защо попита Иля. — А не Роза?

— Ето ви визитка. Смятате ли, че щеше да звучи по-добре „Гуля на световете“?

— Могат да ми дадат задграничен паспорт? И мога да замина за Колумбия?

— Имате право. Така смята Наталия Георгиевна. Значи Колумбия остава, така ли?

Иля сви рамене. Беше му горещо, главата го цепеше.

— Остава.

— Ами хайде направо да ви напиша адреса им на визитката. Офисът им се намира на „Смоленка“. Добра фирма. Имат си собствен човек във ФСМ. Само им кажете, че ние ви пращаме, нали? Да не забравите.

— Благодаря — каза Иля. — Ще си помисля.

Записът на прибоя свърши, включи се син екран.

Ила се изниза на улицата, спря се на място с гола глава.

Имате право, смята Наталия Григориевна. Така просто го каза, сякаш Гондвана се беше съединила и Иля вече не можеше да премине на обратната страна на Земята по сушата.

Имам ли право? — запита се той.

А защо да нямам?! А той имаше ли право така да постъпи с мен?! Какво?!

През последните три дни Иля се беше готвил за финала. Амбиции всякакви имаше — след себе си да почисти и за майка си да се погрижи.

А сега това.

Твърде чудно-чудесно, за да повярва. Но и да не повярва, не върви.

Да избяга в Колумбия, да се изгуби там. Да прибере абрековите пари, да погребе майка си — и да избяга. Да се превърне в някого другиго. Да научи испански. Не Петината седмица да доживява, а своя безкраен живот. При тях там сигурно е такъв бардак, че сигурно никога няма да го намерят.

Трябваше само да намери пари за този бърз паспорт, само че да подготви всичко предварително — и в четвъртък-петък, след сделката, да изчезне. Колко пари? Сто хиляди? Двеста? Ако успее да прихване сделката на Петя с абреците, може за всичко да стигнат!

Засега трябва само за паспорт. Да намери за паспорт, да рискува. И… да живее?

Бъдещето се разгърна пред него, железният капак над главата му се помести, разкри космоса.

Слънцето грееше. Телефонът не пречеше.

— А стига, бе! — плахо прошепна той.

Вървеше и пееше.

Ти си въздухът, който дишам

И лунната пътечка в морето

Гърлото, което копнея да намокря

Чак когато стигна до метростанция „Полянка“, тогава изжужа.

Тихо и прекъсна песента.

Погледна в телефона — Петиният баща най-после беше отговорил на извинението му.

ДОРИ НЕ СЕ НАДЯВАЙ НЕ ИСКАМ ДА ТЕ ЧУВАМ И ДА НЕ СИ ПОСМЯЛ ДА СТЪПИШ В ДОМА МИ.

Ето така. Жегна го.

Дори се смрачи, сякаш бяха угасили слънцето. Нима чуждият баща можеше да помрачи радостта му от победата? Помрачи я.

Защо не искаш да му простиш, татко? Защо не искаш да простиш на мен. Какво съм ти направил? Това всичкото заради дъщерята на Коржавини ли е? Или заради това, че оня път те пратих по дяволите? Или за нещо друго?

Пареше. Майката искаше да пришие отрязаната ръка обратно, а там ръбовете вече бяха загнили, късно се бяха сетили. С шев или без шев, все ще изсъхне. Кръвта вече е почерняла.

Как да се помирим? Пък и защо?

„Наистина съжалявам, че така се получи!“ — написа му все пак. Защото го дължеше на майката. Нали беше обещал.

НА СВОЯ ДЕНИС ГО КАЖИ, ПОДЛОГА ФЕСЕБЕШНА — крещеше баща му. — ЮДА.

Иля се отдръпна.

Очевидно с отказа на Петя да се върне при дъщерята на заместник-министъра все още не беше приключено. Хазин беше направил нещо друго на баща си, по-лошо и по-страшно. Трябваше да се зарови по-дълбоко в телефона, за да разбере какво.

Но трябваше ли му това на Иля?

Пък и онова там, за подлогата.

Денис е Денис Сергеевич. Който пращаше поздрави на бащата. Може би Иля бе направил добре, като не ги беше предал. Защото, изглежда, бащата мразеше Денис Сергеевич.

И не ставаше дума за никакво управление по вътрешна сигурност, попълни мозайката Иля. Какво му беше писала майката в болницата? Извади писмото, прочете го отново: „Хората, които са те задържали в такова състояние, не са от татковото ти ведомство, както вече сам разбираш. А от съвсем друго, знаеш кое“. И веднага, докато следата беше все още гореща, прескочи в другото писмо, изпратено от бащата, но от майчината поща: „Сега те копаят под мен, заплашват, че ще заведат дело срещу теб, искат да се махна“. Сам знаеш кое.

И се беше махнал — а Петя остана; и продължи да се издига. Сега всичко започна да си идва на мястото.