Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

Спомни си за пролетното Нинино палто, купено с мисълта да го носи през март-април. Нищо, ще порасне още.

Слънцето грееше през една пролука, вече можеше даже да си свали шапката. Стигна до разчистената от павилиони „Кропоткинска“: над покривите изплуваха златните кубета на храма „Христос Спасител“, започнаха да се издигат нагоре. Домовете отстъпиха, зад тях се оказа празно пространство. Разкриха му се наведнъж няколко посоки: надясно свиваха две улици, а малко по-надолу имаше път към реката, а наляво, към музея, водеше широка просека.

Москва представляваше смесица от всичко: най-несъвместимите сгради, най-неподходящите един за друг хора от противоположни времена: в едните вярваха в душата и храмовете, а в другите — в тялото и басейните; и всичко съществуваше съвместно в нея, нищо не се асимилираше напълно и не се унищожаваше завинаги. Сякаш живееше в различни пластове, на различни нива — и едновременно. Изумителен град беше Москва. Събран отвсякъде, съшит от откраднати парчета, пъстър и точно затова истински.

Прав беше двайсетгодишният Иля: тук можеше да се намери място за него. Имаше за всички, и за него щеше да се намери.

До храма имаше пейки, които попадаха в слънчевото петно. Иля приседна — да попритвори очи и да се посгрее. Хубав ден, за да предпочетеш да живееш. Може би в този момент Нина също се разхождаше и си припяваше нещо. Първите испански куплети може би.

Добре беше постъпил, като й изпрати онова писмо.

Петя щеше да е доволен.

Сърбеше го да го каже. Взе телефона. Повъртя го в ръцете си. Написа на майката:

— Общо взето с Нина всичко е наред. Няма да направи нищо. Поговорих с нея. Добре че не изтрих писмото ти, което ми писа да не трия.

Поколеба се и го изпрати; слънцето напече. След няколко минути майката отговори.

— Петя, какво облекчение! Непрекъснато мисля как и кога е най-добре да кажа за това на баща ти. Най-добре на юбилея му. Нали ще дойдеш?

Иля се дръпна, изпъна се. Щеше ли да отиде Петя на бащиния празник? Щеше ли да отиде Иля при такъв баща?

— Как си го представяш това?

— Петя, все пак е юбилей. Шейсет години, такава дата. Много е важна за него, сам разбираш. Не само защото е кръгло число. А и заради пенсията.

На шейсет трябваше да излезе с почести в пенсия, макар да се надяваше още малко да се задържи в службата, още малко успехи да постигне преди настъпването на старостта. А беше излязъл преждевременно. Беше ли свързано това с Петините новогодишни номера? Нали беше искал от Петя да се предаде пред дъщерята на заместник-министъра заради собственото си спасение. А Петя? Остана с Нина. Как тогава се беше получило всичко?

— Разбирам.

— Много се страхувам, че ако сега не се помирите с баща си, изобщо няма да се сдобрите. Сърцето ми се облива в кръв, когато си мисля в какво се превърна семейството ни.

Сега Петя щеше да викне кратко: „Майко!“. Иля го осъзнаваше, но отговори посвоему:

— Не съм го искал, мамо.

— Петя, трябва да му се извиниш. Просто да се извиниш, по-нататък сама ще се погрижа. Той го очаква, знам го. И на него това положение му тежи. Но ти си длъжен да направиш първата крачка. Ако се разкаеш, той ще ти прости.

Петя щеше сега да избухне само от думата „извиниш“, разбира се. А Иля не можеше да спори с майката.

— Мислиш ли?

— Ще се посърди и ще прости. Та ти си единственият му син. Само поговори с него още отсега, по-отрано. Изобщо ли не можеш да разговаряш по телефона?

Иля се стегна.

— Майко, наоколо има много опасни хора. Затворих се в тоалетната, за да не ми четат есемесите, а ти предлагаш да изяснявам отношенията си с баща ми!

— Кога ще приключи всичко това? — Иля почти успя да види как тя се мръщи; както се мръщеше собствената му майка.

— В четвъртък или петък, мисля. Скоро, мамо. Скоро ще приключи.

Написа го и застина.

Настръхна; стана, реши да продължи нататък.

— Ще поговориш ли с баща си? — не се отказваше тя.

— Ще му напиша! — обеща й Иля.

И ще го направи. Защо да не му пише в края на краищата? Защо с последните остатъци на доброто си настроение не се помири с бащата, за да успокои майката?

Петя беше упорит, Петя нямаше да моли за прошка. Петя се беше родил с баща, никога не го беше приемал като чудо и никога не си беше помислял, че баща му може и да го няма. А у Иля земята никога не е била цяла, а винаги се е състояла само от една половина: стигаш до средата, а там тъмна страна като на Луната. И не можеш да я разгледаш ясно, и не можеш да пристъпиш; можеш само да гадаеш какво има там. Така че цял живот гадаеш какво е да имаш баща. И ако го имаше, какъв би те направил.