Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

Дворът беше засаден с голи черни дървета, запълнен със скъпи коли. Що за странно място за среща.

Плъзна поглед наоколо, намери петия вход — и най-важното: сметището.

Огледа се: дали не е постановка?

На входовете бяха монтирани камери с избодени очи. Насядали по студените пейки старици разговаряха за бавната смърт. Стопаните на стария свят си бяха отишли, а вдовиците им отсрочваха колкото могат, сбогуването. Поглеждаха към Иля, навеждаха забрадените си глави така, че да могат да виждат през мъничката дупка в катаракта.

И през прозорците можеха да гледат надолу, към земята, да дебнат и причакват.

В кръг препускаше затвореният в двора вятър. От небето се сипеше божият пърхот.

Може да е постановка. Може и да е проверка. Тук е идеална мишена.

Е, какво?

Иля даде газ, центробежната сила го притисна към отвесната стена. Бързо в чашата, докато има гориво. Не бива да се спира.

Разбута контейнерите за отпадъци, влезе вътре. Зад контейнерите имаше цяла барикада от торбички. В това число и от „Пятерочка“. Измъкна я, погледна вътре: обелки от картофи, картон от мляко — празен, мухлясал краешник хляб. Разкъса пакета с ръце, изсипа боклуците на асфалта, започна да рови. Нямаше нищо, което да прилича на хазинска конфискувана стока. Нито прахчета, нито треви, нито брикети, нито черен целофан. Просто развалени огризки.

Може да е някой друг? Да не са объркали фирмата?

Порови още малко — нямаше други пакети от „Пятерочка“. Разкъса един пакет на „Перекрестка“, измъкна от него списания „Афиш“, завързан на възел самотен презерватив и празна бутилка ром. Не е това! Друго!

Скъсана тениска, окървавена прозрачна опаковка от говежди дроб, смрадлива, студена пепел. Изсъхнало цвете, накъсани снимки на целуващи се хора, вмирисано пилешко. Отрязани коси, целулоидна кукла без глава, купчини издраскана хартия. Тампони, кутия от айфон, пръснати овесени ядки. Шегичка?! Проверка!

Огледа се уплашено. Край него мина някаква студентка, сбърчи носле, отвърна поглед. Дори да се гледа към Иля, беше неприлично. Приближи се кривоглед оранжев чистач, опря ръце на хълбоците, започна да се прокашля.

Иля влезе в телефона с лепкави пръсти: къде си, Игор?! Къде ми е пратката?!

Но там имаше само потрошени с хирургически щипци мънички ръчички и крачета, прерязано с месарски нож гърло и майчини тревоги. Игор К. мълчеше.

Майната ти! Върви по дяволите със своите игрички! Сметище! „Кутузовски проспект“! Следите ме, а? Ами следете!

Иля сграбчи последния останал цял пакет и го замъкна нанякъде. По-далеч от проспекта, от правителственото трасе, от зорките, пъргави хора с плетени шапки.

Чистачът го проследи с безчувствен поглед. Стариците по пейките протегнаха шии. Прозорците се пулеха с мътните си кристали.

Дворове, дворове, задни дворчета, пътечки между къщите. Докато вървеше, изтърбуши пакета, разпръсна с крак вътрешностите му по изблизаната улица. Боклук, гнилоч, беда. Стигна до метрото; край, разходи се. Време е да се връща обратно в хралупата си. Може някой да го е взел преди него. Някой клошар. Чистачът. Може самият Игор К. да е почакал известно време в засада, не е понесъл страха и е избягал със своя боклучен товар. Ако беше пристигнал навреме, всичко щеше да се получи.

Ако царят не беше преминал. Или ако Иля не беше объркал линиите.

Не. Не е това. Ако не се беше засилил, глупако, при Нина. Ако не беше тръгнал да я разубеждаваш. Не всеки умее да спре въртенето на Земята, разбра ли, тъпанарю? А пък да я завърти на обратно — това вече никой не го може! Не разбираш ли?!

Няма да издържи до четвъртък. Само за един ден беше натворил толкова неща, че до вечерта ченгесарските приятели ще започнат да следят Петя по телефона, а през нощта ще го намерят.

Всички тези букви, изречения, километрични съобщения, писма — само привидно изглеждат прозрачни, разбираеми. Това е копринена паяжина, чиито нишки са намазани с невидимо лепило. Докоснеш ли се — залепваш, оплиташ се. Започнеш ли да се дърпаш — ще разбудиш заседналата в центъра на паяжината мъхната многоока смърт.

Когато обявиха станция „Арбатска“, телефонът улови мрежа и изпиука. Дойде съобщение. Иля насила го измъкна от джоба си и го включи.

Беше от Нина.

„Накратко, избягах оттук. Нищо няма да правя. Реших го твърдо. Не мога, не мога! Когато можеш, позвъни!“

Иля го прочете още веднъж. И още веднъж.

По тила започнаха да го гъделичкат огнени мравучки. Носът му се запуши.