Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

Може би вече са го намерили?

Оракулът в тунела се прозя, а на следващата станция утеши Иля: не се плаши, арестанте, твоят покойник си лежи спокойно, не мърда. Бог от скука е решил да ти даде още малко свобода.

А какво да каже на майката? Може би да й позвъни още сега, от влака, сред потракването на железата и тунелния вой?

Ами, ходих в болницата, майко. Нищо страшно не се е случило с нея.

В девет му бяха казали, че операцията е след два часа. Значи точно в този момент я правят? Затова ли Нина не се обади повече? Или успокоителните са я повалили?

Но дойде моментът да се изсипе заедно с потока от тубата вагон, да се прелее заедно с цялата човешка тълпа в прохода и на „Колцевая“.

Не успя да позвъни. И на „Колцевая“ не успя. Протакаше, но знаеше: точно сега там, от другата страна на радиовълната, се натрупва тревога. Майката на Петя крачи напред-назад, взима в ръка телефона, оставя го.

После си помисли: ами ако неговата майка пътуваше в метрото и му се беше обадила — дали щеше да разпознае гласа й сред боботенето и грохота? Естествено, че щеше да го познае. И фалшификата щеше да различи.

Значи не трябва да звъни.

Отвори Уотсап, за да й пише. А какво да напише?

Не и истината — такава истина без глас не може да се изрече. А трябваше и на майката да дадат успокоителни. Жените се справят зле без успокоителни.

Трябваше да отиде на „Кутузовска“. Премина от другата страна, без да се откъсва от телефона, четейки преписката на Петя с майка му. Във вагона старателно й написа: „Ходих в болницата. Не се вълнувай, мамо. С Нина всичко ще бъде ОК“.

После на фона на потракването се замисли: Нина непременно ще попита завеждащата — беше ли тук приятелят ми? Лекарката, естествено, ще й отговори — дойде, поинтересува се. Един такъв прегърбен, слаб, бледничък. Как така, не беше ли къдрав, загорял, добре гледан? Какъв ти добре гледан! Повече на туберкулозен приличаше или на затворник.

И край.

Идиотска тъпотия, каза си на глас Иля.

Къде се забърка! Защо? В чуждото. Ще се загробиш. И нямаш право! Какво право имаш ти да им се месиш?

Майката му отговори след няколко минути: „Това ли е, което си мисля?“.

Някога, преди сто години, мама беше завела малкия Илюша в един пътуващ увеселителен парк на ВДНХ. Освен всичко останало там имаше и едно изумително нещо: огромна празна чаша — с диаметър около десет метра — по чиито отвесни стени караше мотор истински моторист. Засилваше се на дъното и после с голяма скорост се залепяше за стената, противно на всички физични закони, и като продължаваше да ускорява, се спускаше по кръга вече отвесно, като невъзможно и невъзмутимо се движеше нагоре и надолу по стената: сякаш това беше ляво и дясно. Иля тогава остана потресен. А сега като че ли самият той правеше същото.

Не бива да спира.

Почака и написа: „После ще ти разкажа. В телефонен разговор“.

Не сваляше очи от телефона: сеанс на едновременна игра, не бива нито да бърка ходовете, нито да закъснява.

— Станция „Парк на Победата“ — обяви дикторът. — Следваща станция „Славянски булвар“.

Опомни се. А къде е „Кутузовска“?! Ама това не е правилната линия, нали там са цели три „Киевски“, беше объркал синята с тъмносинята.

Изскочи от метрото: дванайсет без седем! Провери — до нужния номер му трябваха минимум двайсет минути. Плю заради излишния разход от петдесет рубли и се качи на спрелия на спирката попътен тролейбус. Докато Иля излежаваше, бяха отделили отделна лента за тролеите. Цивилизация, мамка му.

Тролеят се изкашля, отмести се от мястото си, потегли безшумно.

Щом Иля си плати билета, седна, въздъхна и отново се потопи в телефона, когато тролейбусът увисна в празнотата. Реши, че е спрял на светофар, и в първия момент не вдигна глава; после се откъсна.

Наоколо всичко бе замряло. Сякаш времето беше спряло. Нито една кола не помръдваше от мястото си — нито отпред, нито отзад. „Кутузовски проспект“, широк почти колкото река Кама, беше застинал като мъртвец. Каменните десететажни сталинки го ограждаха като клисура. Триумфалната арка, от която току-що се бяха отдалечили, разрязваше потока на две като речен остров.

Иля погледна към часовника на телефона: след две минути трябваше да е там, в двора на трийсет и пети блок!

— Защо стоим? — приближи се той до шофьора, като се хващаше за дръжките на седалките.

— Задръстиха ни — отвърна онзи безсилно и безучастно, сякаш говореше за дъжд.

— Какво е това? Кой ни задръсти?