Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

— Сега ще потегли — обясниха му.

— Кой ще потегли? Къде? — започна да се нерви Иля.

— Как кой? Та това е „Кутузовски проспект“. Царят, кой друг, баси — рече интелигентно на вид прошарено старче с очила с тънка рамка.

— Отворете вратата, ще сляза тук — помоли Иля.

— Не ви препоръчвам — предупреди го старчето. — Наоколо има полицаи, само за това дебнат.

— А и аз няма да ви отворя — рече шофьорът. — После мен ще глобят.

— Закъснявам!

— Това са форсмажорни обстоятелства — възрази шофьорът. — Ще ви разберат.

— Премиерът на Белгия ходи на работа с колело — съобщи някаква жена отзад.

— Затова пък е хомосексуалист — включи се брадат мъжага, риж с появили се бели коси.

— При тях хомосексуалистите са в правителството, при нас са педерастите — заяви убедително очилатото старче. — Кое е по-добре?

— А в Швеция децата учат всякакви педерастщини още в училище, от учебници — не се предаваше брадатият. — Това нормално ли е? Толерантност!

Дванайсет часът дойде и отмина. Нищо, нищо, нищо. Мъничко ще закъснее, всичко може да се случи. Може пък и Игор да е попаднал в същото задръстване. Или поне по никакъв начин не реагираше.

Иля отиде до края на салона: да погледне през задното стъкло дали не се приближава кортежът. На опашката на тролейбуса се беше залепила линейка: въртеше безмълвно изпъкналия си буркан. Шофьорът пушеше със затворени очи. Лекарят четеше нещо в телефона си.

И във всички автомобили наоколо хората седяха и се взираха в телефоните си. Всички разполагаха с безкрайно много време, половин час живот им се струваше справедлив данък.

Върна се в началото, при шофьора.

— Още много ли?

— Не мисля — отвърна онзи. — Може би още десетина-петнайсет минути.

— Отваряйте — настоя Иля.

— Ето, виж — старчето му показа човек в черно яке и вълнена шапка, който стоеше на тротоара, обърнал към преминаващите внимателното си и напрегнато лице. — Ще успееш за петнайсет минути и ще закъснееш за цял живот. Имаше едно такова анимационно филмче, „Влакчето от Ромашково“, не си ли го гледал?

— Аз съм го гледал — каза брадатият мъж. — А днешната младеж нищо не гледа, само своя интернет.

Иля се отпусна на седалката.

Провери дали не е писала Нина, не я ли е пропуснал. Не: тишина. И Петината майка се беше съгласила да потърпи до неосъществимата среща. Само ако знаеха кой им отговаря вместо Петя, за пръв път си помисли той.

Само ако знаеха.

Хората наоколо дремеха, сякаш в проклетото задръстване бяха пуснали сънотворен газ. Даже очилатото старче се поизмори да спори.

В телефона безмълвно изтичаше поредната пикселна минута, а след нея още една и още една. Странно, че продължаваше да отчита времето: нима то не беше застинало съвсем?

— Бихме могли да летим с хеликоптери — промърмори неясно старчето. — Но пък с хеликоптери е скучно. От тях не могат да се видят лакеите.

И клюмна. Пружината му се разви.

Точно в този момент в тази замръзнала река проблесна нещо: синя мълния. Водещ автомобил, катаджийски мерцедес.

Иля стана и притисна чело към прозореца.

Над покривите на автомобилите се виждаше разчистена, абсолютно празна отсечка — по нея профуча. И ето че в далечината се появиха: гирлянда от сини светлинки, съзвездие. За секунди се превърнаха от точки на хоризонта в тежки черни снаряди, изстреляни от някаква грамадна „Берта“. Три квадратно изсечени немски офроудъра със сини буркани около дълга немска лимузина. И наоколо още, отпред и отзад — бяло-синя свита, всичките примигват, вият, квакат. Профучаха с невероятна скорост, такава, с която, по законите на физиката, би трябвало вече да са се издигнали от земята и да са се изпарили. Като оръдеен залп.

Наредените по пътя коли се разклатиха от въздушната струя като от взривна вълна и сякаш дори Триумфалната арка се поразклати; някой неспящ плахо натисна клаксона, но никой не го подкрепи. Всички си седяха смирено в тази своя застинала секунда и дори не забелязваха как опровергават законите на физиката.

А на онзи вероятно му харесваше, че може така, с длан, да спира времето на хората. Точно затова си беше избрал тази работа.

— Красиво се носи! — похвали го брадатият.

— Плашат народа — изказа се старчето. Примигна — и се разтвори в мъглата.

И все пак не им дадоха да потеглят още няколко минути, докато вече не се виждаха никакви отблясъци. Едва след това ги пуснаха от времевия арест.

Иля се втурна в двора на сградата двайсет и три минути след уговорения час. Трийсет и пети номер напомняше средновековна крепост: грамаден сталински блок пръстен от жълти тухли, по ъглите кули, достъп — през портал: арка с височина три етажа, крилата на вратата заварени от чугунени решетки. „Кутузовски проспект“ не го бяха построили за обикновените хора. Обикновеният човек и през Хрушчовата входна врата влиза лесно, сянката му няма да закачи горния праг.