Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

Повъртя глава: накъде да върви? И тръгна надолу по булеварда. Просто да се поразходи. Да се поразходи, докато някой друг от телефона не издърпа Петя от оня свят.

До паметника на Гогол спря и се замисли. Там целогодишно се мотаеха алкохолици, смесица от рокери и клошари. Един от тях, с кожено рокерско яке и прошарена опашка, се приближи до Иля и се примоли за дребни за бира. Настроението беше твърде празнично, за да му откаже. Изсипа му копейките си. Пиянката се усмихна и отбеляза със светски тон:

— Проясни се!

— Животът се оправя — пошегува се Иля. Засмяха се.

Украсяваха булевардите заради наближаващите празници: окачаха и изпробваха сини гирлянди, монтираха някакви снежинки в човешки ръст, сглобяваха павилиони — за търговия със сладкиши. Иля крачеше покрай суетливите работници, покрай разхождащите се тънкокраки студенти и студентки с изящни очила и нелепи шапки, покрай безделничещи старчета, които също като него бяха излезли да се надишат, и се усмихваше. Все пак Москва беше прекрасна, макар да беше подпухнала и с лек махмурлук. Щом повдигнеха мраморния купол над нея и пуснеха небесната светлина, тя веднага се очовечаваше.

Да беше зарязал тогава филологическия факултет и да се беше записал в Строгановското училище, както искаше, а майка му не позволяваше: защото, нали, всички художници са пияници и безделници. Да беше записал живопис и скулптура. Да рисува Москва от покривите, да рисува старата Москва в сравнение с новата Москва: Иля нямаше да замисля разни сложни проекти, нито да устройва пърформънси и акции. Щеше да превръща улиците в масло, щеше да запази хората — кой вече се занимава с това просто нещо? Вечер щеше да работи някъде като продавач или барман, щеше да си наеме някое таванско студио в някоя от булевардните къщи, щеше да води у дома нови приятели, истински, весели — да пият, вероятно вино, и по цяла нощ да разговарят, точно такива като тези — мършави, с тесни дънки, разрошени. Щеше да се среща с някое момиче — слабичко, подстригано на каре, със загар, а там, където при останалите хора виси кръстче — татуировка на баркод. Щяха да живеят заедно под покрива: диван, телевизор, плейстейшън, албуми на класическите западни художници, бар с всякакви видове текила.

Допуши му се.

Иля не беше пушил след ония съботни фасове, липсваше му. На близката пейка седяха модно облечени безделници, смееха се и отпиваха греяно червено вино, купено от един вече отворен павилион.

Той се отклони от пътя си, за да си изпроси някоя цигара от тях, но се разколеба.

Обаче все пак се реши.

— Младежи… да ви се намира някоя излишна цигарка? — попита ги той, като внимаваше как се изразява.

— Само вейп — отвърна рижо момиче с раница.

— Безизходица — усмихна се Иля; нищо не разбра, но не попита повторно; разбра, че му отказват. — Ами добре. Благодаря.

— Чакай… Тук имам едни. Но са дамски — рече с извинителен тон пълничък младеж с ушанка от изкуствена кожа.

— Нищо — сви рамене Иля. — Аз съм сигурен в себе си.

Дадоха му огънче, пое дълбоко дима от тъничката цигарка, примижа: хубаво! И съвсем го отпусна — развинти се менгемето, което го беше стиснало още на Триумфалната арка.

— Значи, преработих само първата и последната страница в реферата, защото по-нататък тя не проверява в Гугъл, понеже я мързи — продължи остриганият до голо младеж с жълта шуба.

— Рискуваш, брат! — каза рижата и дръпна ябълков аромат от ярка кутийка.

В началото Иля си мислеше: какво такова да им каже, че да не разпознаят веднага у него чуждия? Но те сами го съжалиха. Просто не млъкнаха смутено пред него, а продължиха разговора си, сякаш Иля изобщо не ги притесняваше със своята прегърбеност, угнетеност и пръстен цвят на кожата. Дръпна още веднъж, благодари им и продължи пътя си. И зад гърба му не се чу шушукане, сякаш за тях той беше абсолютно нормален човек.

Пушенето му се услади. И с лекота си мечтаеше за миналото, което не се беше случило. Но му се искаше и за настоящето да може да мечтае.

Да напише още нещо на Нина, да сподели с нея тази лекота, този пролетен час в ноември. Изваждаше телефона и го прибираше, без да измисли нищо.

Вървеше сред дърветата, омотани с лампички, искаше му се да се върне тук през нощта, да погледа как светят. А най-добре щеше да е да дойде през лятото, когато дърветата ще приличат на себе си. Сега някак му се струваше, че истинските дървета са прорасли надолу, в земята, и там, в обратния свят, са се раззеленили — а тук, на булевардите, стърчат голите им корени, вкопчени във въздуха. Ще се върне през лятото.