Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

Бащата на Петя му беше в повече. Беше твърде разглезен от кръглата земя. Петя нямаше да се извини. А Иля нямаше право да се бори повече за него. Нямаше и желание.

Сгуши се до оградата на музея на Пушкин, потърси Хазин, Юрий Андреевич, изслуша последните му укори и му написа буква по буква: „Искам да ти се извиня за всичко“.

За всичко.

Че не те слушах, че те обиждах, че те пращах по дяволите, че се водих по слабия си акъл, че смятах мъдростта ти за глупост, че не се огъвах, а се счупих.

Че прерязах гърлото на единствения ви син, че го хвърлих, още жив, в кладенец и го затворих, още чуващ, с железен капак.

Бащата мълчеше нацупено. Или не виждаше телефона си — гледаше футбол или каквото там правят пенсионерите. Гледаше токшоу за Украйна, за Ротшилдови или за някоя Руска гвардия. Пропуснал е момента, в който синът му се появи отникъде, за да му се поклони.

Ами, мамо, направих каквото можах. Каквото ме помоли.

Стигна до края. Показа се Боровицкият площад, а на него каменният гостенин с кръста в ръката и височина колкото седем етажа.

Княз Владимир, гласеше надписът.

Историческо ново строителство.

Кръстът беше голям, на него лесно биха могли да бъдат разпънати обикновени хора от плът. И с пробитите си очи той гледаше право в Иля. Но не го осъждаше и не питаше: очите бяха застинали, да ти се прииска да ги закриеш с ръка. И лицето му беше красиво, но равнодушно като смъртна маска. Зад него като лента се виеше червена стена. Но князът нямаше намерение да я отбранява от никого. Стоеше изгубен, с омекнали крака, опираше се на кръста като на тояга. Много беше отвикнал от живите, искаше да се прибере обратно в гробницата.

Вероятно нямаше да има нищо против да се смени с Иля.

От Владимир можеше да тръгне направо към Манежа, но Иля сви вдясно и закрачи по Каменния мост към „Красний Октябър“. Знаеше къде отива.

От дясната страна храмът „Христос Спасител“ не летеше към небето — беше твърде земен, за да могат златните му куполи кълба да го вдигнат. Беше заседнал на брега на реката на вечна котва.

От лявата се простираше Кремъл със своите наблюдателни кули и назъбена стена.

А от острова напред се простираше „Октомври“. Театърът за естрада, изграден от сиво и правоъгълно, навъсеният „Дом на набережной“, вършачка на съдби. Кафенета и барове: лястовичи гнезда на асфалтовата скала. Червени цехови тухли. Пъстри мравки — минувачите. Кино „Ударник“, покрай което предишния път беше завил — заедно с Вера. Сега е сам.

Влечеше го натам.

Влечеше го да продължи стъпка по стъпка след самия себе си отпреди седем години: да сравни и да си спомни. Тогава беше нощ, а сега е ден. На слънце се виждаше, разбира се, че съблазънта е зле измазана и боята й е напукана. Зоната беше изчегъркала стъкълцето в окото на Иля: започна по-ясно да вижда дефектите, пукнатините, плесента. Но сега извади от джобчето предишните си очи и видя „Октябър“ първосъздаден, някогашен. Сви на същото място, където с Вера бяха завили.

„Рай“, естествено, отдавна беше затворен. На мястото му имаше някакъв друг клуб — за онези, които са двайсетгодишни сега, а не тогава. Наричаше се Icon. Пак свързано с бога, значи. Защо с бог, запита се той. Защо обичат да го намесват там, където е същински ад? Бог е за това, което трябва, отговори сам на себе си. За онова, както му бяха разказвали като дете. На никого в живота не се получава така. Може би затова се смеят на боговете: помниш ли как наивно и глупаво ни обясняваше всичко за своя свят?

После разбра, че това не са неговите мисли, а майчините. На Петината майка. От пасхалното й писмо. Но сам ги беше развил по-нататък.

Грешниците преследват бог, плюят го. Праведният човек се отнася към бог като към шофьора на автобуса — няма за какво да разговарят. Маршрутът е ясен: докарали го — слязъл.

Обиколи „Иконата“: навсякъде заключено, понеделник. Вътре сигурно чистят, отмиват от пода и диваните всичко, което хората са изкарали от себе си. Икона като икона. Може и на такава да се прекръсти. Жалко, че няма за какво да се кръсти.

Направи крачка към реката, прехвърли крак през парапета.

Ето това е: изходната точка. Какво ти се иска в този момент? Да извикаш нещо на своето двайсетгодишно аз? Да се спре, за да не се унижи за пореден път? Да не спасява Вера идиотът? Да се прибере у дома или просто да отиде в друг клуб, където Кучката няма да се появи след два часа?

Не: не.

Там музиката е твърде силна, там Илюша трябва с дрънканиците си да развлича печалната Вера, оттам бъдещето не се чува, няма как да достигнат виковете му.