Реши се: ще бяга.
Извади телефона.
Отвори пощенската кутия. Недовършеното писмо на Петя беше най-отгоре. Отвори го. Запълзя, препъвайки се, по редовете.
„Нин, не знам как да говоря с теб за това очи в очи… страх да мисля за това, как ще се промени животът ни… Сякаш всичко вече са решили вместо мен… бъдещето ми вече е предварително известно, всичко е вече написано… А теб не те ли е страх?… започнах да пиша това писмо, за да те разубедя… Но пък после нали намират начин да се справят… Значи се променят, но стават по-щастливи… нека те ни променят, децата… С две думи, Нин…“
Прочете го още веднъж — като хипнотизиран.
Като хипнотизиран притисна палеца си върху празното поле след името на Нина. Помисли си: ето как Хазин беше притискал пръста си към същото това празно поле, на същия този екран, търсел е следващата дума. Не е можал да я намери, решил е да отложи за друг път.
На екрана примигваше тъничка синичка чертичка: от нея се раждаха буквите. Иля, сякаш за пръв път видял това чудо, плъзна възглавничката на палеца си към долната част на екрана, където се намираше азбуката. Докосна буквата Т — и тя се появи от синята чертичка, а самата чертичка се премести мъничко напред, зовейки Иля след себе си — по-нататък, напред.
Той предпазливо докосна буквата и.
Към бялото поле.
„Ти си изумителна“.
Точка.
„И аз те обичам“.
Точка.
Погледна тези странни чужди думи. Изтри ги. Написа ги отново.
В коридора цареше тишина. После се чу глас: „Върви дай на Левковская успокоително преди операцията, а аз междувременно ще отида при главния лекар в този корпус“. Трясна се вратата на железния асансьор.
И Иля натисна синята стрелка в горния ъгъл на екрана: изпращане.
И край — излетя.
В този миг го обля гореща вълна. Скочи, за да се изпари, но телефонът изпиука. Иля усети как го сграбчиха за тръбите, на които висеше сърцето му, и дръпнаха надолу. Погледна към екрана: съобщение.
В Телеграм. От Магомед Портиера.
Без да разбира нищо, цъкна и попадна в месинджъра. Там беше написано:
„Здрасти, другарю милиционер! В четвъртък ще бъдеш ли готов?“
Иля тръсна глава, прогони мрака. Написа: „Ще бъда. Къде и в колко?“.
Магомед не бързаше да отговаря, Иля не го припираше, страхуваше се да не го уплаши. По болничния коридор премина някой. Накрая получи насмешливото: „Ееее, брат! Откъде да знам! После ще решим!“.
Добре, Мага. После, но не по-късно от четвъртък: „Ок“.
Край. Край. Затвори всичко. Пъхна мобилния телефон в джоба си. Въздъхна. Тръгна към асансьора.
И в този миг от джоба засвири познатата мелодия. Кастанети, барабани, китара. Испанецът започна приглушено: Soy el fuego que arde tu piel… Иля го изкара на свобода и той запя с пълна сила:
Soy el agua que mata tu sed
El castillo, la torre yo soy
La espada que guarda el caudal…
Звънеше Нина.
Иля се парализира точно на изхода от отделението; до асансьорите нямаше никого, стелеше се само димът, останал от посърналите жени; коридорът беше все така затъпкан с тишина, като вата — а сега от испанските думи и китарни рифове тази вата бързо се намокряше като притисната към дълбока рана, чиято кръв не успяваше да попие напълно.
Tú, el aire que respiro yo
Y la luz de la luna en el mar
La garganta que ansío mojar
Que temo ahogar de amor
Той гледаше в екрана като идиот, телефонът потреперваше в такт с измореното и задъхващо се сърце, испанецът се дереше:
Y cuáles deseos me vas a dar, oh
Dices tu, mi tesoro basta con mirarlo
Y tuyo será, y tuyo será
Съвсем наблизо нещо изщрака.
И момичешки глас извика:
— Петя! Тук ли си? Къде си?! Нина?! Чух звъненето!
Иля скочи като опарен към асансьора, към стълбището, дръпна към себе си вратата, прескочи три стъпала, после още три и още, надолу, надолу, надолу, тичаше с всички сили, затискайки с ръка говорителя на телефона, целият изгарящ в огън; припомняше си конвулсивно на коя страна гледат прозорците, накъде трябва да тича, щом излезе от входа, за да не го види Нина него, чуждия, убиеца.
Успя да съобрази: от входа трябва веднага да свие към страничната стена, задъненият коридор със сансевиерата нямаше прозорци. И оттам вече с гръб към сградата, бавно — към оградата, към портала. Всеки би могъл да се разхожда наоколо. Ако го повикат — ще се обърне: никакъв Пьотър Хазин не съм виждал, не го познавам.
Вървеше бавно, а моторчето му туптеше така, сякаш беше пробягал цял километър. Телефонът в джоба му звъня веднъж, после започна отново. Прости ми, Нин, сега съм зает. Сега не мога да говоря.
Читать дальше