Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

Всеки, с когото щеше да има контакт днес, би могъл да му позвъни. Да попита: къде си?

Къде съм? На Трехгорка.

Спря душа, избърса се с кърпа, направи си чай, сипа захар за закуска. И изведнъж: телефонът. Кастанети, китари, испански: Soy el fuego que arde tu piel. Soy el agua que mata tu sed…

Погледна: МАМА.

Часът е осем и половина, майко! Какво искаш? Осем и половина е, спя.

Не прекъсна обаждането. Остави я да звъни, мислеше, че ще се откаже. Но веднага след първото позвъняване започна второ. Прослуша и второто — последва трето.

Едва тогава й написа: „Спя“.

„Не можеш ли да поговориш с мен? — беше отговорът. — Тревожа се!“

„Защо?“ — попита я предпазливо Иля.

„За теб и за Нина. Какво става с нея? Вдигни си телефона!“

„Майко. Сега не мога. Ще разбера. Недей да се пенявиш.“ После се сепна, поправи на „паникьосваш“.

„Върви при нея, моля те, разбери какво става. Нима ти е все едно?!“

„Ще отида, ще отида!“ — предаде се Иля.

„Недей да отлагаш! И намери възможност, моля те, да ми се обадиш през деня.“

„Добре!“ — незнайно защо й обеща той; и започна да търси в интернет телефона на тази осемдесет и първа болница. Намери: в Москва, в Алтуфево, на улица „Лобненска“. Прочете отново името на улицата — не вярваше в съвпадения. Но ако не беше съвпадение, тогава какво?

Потънал в мисли, набра номера на болницата, посочен тук, в Яндекс. После се сепна: за кого да пита? При вас ли лежи моята Нина? А фамилията?

Писмата тя не беше подписвала с фамилията си, пощата беше безименна: нинина и край.

Блъска си главата, докато разбере как да я намери. Щом бяха летели заедно до Турция — значи Петя беше купил билети. Влезе в пощата, там потърси по ключови думи: Турция, Белек, полет. Намери два билета от есента към лятото, от московския сълзлив октомври към турското топло безвремие. Хазин Пьотър и Левковская Нина. Левковская. Здрасти.

— Болница, бюро справки.

— Добро утро. Бих искал да разбера какво е състоянието на Нина Левковская, която лежи при вас от четвъртък.

— Отделение?

— Ами… Може би гинекология. Вероятно.

— Има такава. Елате, ще разберете в отделението. Носете си паспорта.

— А по телефона не може ли?

Сигнал свободно.

Какъв глас: хриплив, още отсега груб. Защо? Та нали на тях им звънят в трепетно очакване, сякаш това болнично бюро справки решава съдбата на хората. Но не, тя няма право дори присъдата да съобщи. Защо тогава с такъв тон? Може в оня край на линията да са се изморили от тая тревога. Осем часът сутринта, а вече изморени. Още от вчера, от винаги. С такъв служебен тон да не би случайно да не закачи от нещастието на обаждащите се. Лекарска маска.

Позна с гинекологията. Значи и всичко останало е познал. Защо тогава е още там? Колко дни ги държат след аборта? Може нещата да са тръгнали на зле?

Иля стана, разходи се из апартамента.

И какво тогава? Да иде?

Майката на Хазин седеше на тръни. Иля го чувстваше: ако просто продължи да я пропъжда, да я обърква и да не й дава нищо — тя нямаше да може място да си намери от тревога. Трябваше да й помогне да повярва на Иля, да се включи в играта.

Трябваше да разбере какво става с Нина.

Провери как да стигне дотам. Вкара маршрута в навигатора и пресметна примерното време — един час от къщи до осемдесет и първа.

Удобно нещо. Ако можеше и съдбата така да се определя: в точка А да набереш настоящата позиция, в точка Б — до какво искаш да достигнеш. И Яндекс ти обяснява — първо пеша хиляда километра, после с влак три години, после два брака, три деца, работа само тук и тук, за такъв и такъв период. Продължителност на пътя — четирийсет и пет години, но има алтернативен маршрут.

Подобно нещо щеше да спаси Иля. И Петя щеше да спаси.

Щеше да успее с всичко. До болницата един час, оттам до „Кутузовски“ също не повече от час. Може и на майката да угоди, и Игор да успокои. За кратко. Но задълго и без това не е необходимо.

В девет и половина все още беше тъмно. Сънени хора чакаха на модерните спирки мръсните автобуси. Редуваше се сняг с дъжд. Не се виждаше нито слънце, нито луна.

Отиде пеша до депото — оттам го посъветваха да хване електричката до Лианозово.

Движеше краката си, разливаше топлина по жилите си, подлагаше лице под мокрия вятър — и живваше. У дома беше хубаво, уютно, но беше и гробница. А тук, навън, някак си вярваше в живота. Завиждаше само на хората, които имаха пред себе си неизвестно колко време.

Излезе на перона. Застана до другите пътници, огледа ги.