Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

Твоя мама“

Имаше всякакви други — Иля само ги прелисти, защото страдаше от недостиг на време да проучва с подробности целия живот на Петя.

Но беше пределно ясно, че в задушния юли не само връзката на Петя с Нина се разлагаше от лятната горещина, а и отношенията с баща му бяха изгнили до черно.

Между април и септември с него се беше случило нещо ужасно жестоко, което Иля все още не можеше да напипа. Но Хазин вече не само не можеше да говори с баща си, а дори майка му не смееше открито да посредничи между тях.

В края на септември, малко след признанието на Нина, майката беше писала на Петя предпазливо и старателно, след като беше обмислила всичко:

„Петя, специално излязох от дома, за да ти позвъня, все едно съм отишла на пазар, а не мога да те намеря. Сигурно имаш някаква спешна ситуация на работа, а трябва да поговорим. Онова, което ми разказа за теб и Нина, за положението, в което се намира тя, не ми дава покой. Знам, че двамата с баща ти се опитвахме по-рано да те откажем да се срещаш с нея, а за брак с това момиче баща ти не иска и да чува. Не знам защо така не я обича — та ние сме я виждали само два пъти, но сам знаеш колко е упорит. Аз също се съмнявах в нея — не защото не ми хареса, а защото мога отлично да си представя какво се върти в главата на младо провинциално момиче, което никъде не работи и учи във факултета за бъдещи съпруги. Там всичко е поставено на карта, те не бива да се лъжат в сметките си и както ти градиш своята кариера, те така градят личния си живот. Не казвам, че твоята Нина задължително е точно такава, има и изключения.

Ние с баща ти, разбира се, се страхувахме точно от това, че ще забременее и ти повече няма да имаш възможност да избираш. Все пак детето е много сериозно женско оръжие срещу съмняващите се мъже. То променя всичко в отношенията и в живота, това трябва да го знаеш.

Не мога да си представя как ще съобщя това на баща ти, защото то окончателно ще му докаже, че е бил прав за твоето момиче. Уверена съм, че няма да даде благословията си за вашия брак. Заради това как се разви историята с Коржавини, как завърши за теб и за баща ти, за него просто ще бъде невъзможно.

Но това, разбира се, не означава, че трябва да го слушаш. Постъпи така, както смяташ за правилно. Това е достатъчно сериозен въпрос, за да се водиш по нечии съвети. Но най-важното е да не забравяш, че дори в утробата това дете е жив човек, има си истинска душа, това е твоят бъдещ син или бъдеща дъщеря. Твои, а не само нейни. И още: пред Бог абортът е убийство.

Моля те, не трий това писмо.

Мама“

Иля не можа да намери повече писма от майката.

Тогава, след като помисли, реши да търси по адрес ninini.lev@gmail.com — и намери още едно, второ и последно, написано в последния ноемврийски четвъртък, ден преди срещата на Петя и Иля, набрано от Хазин, но неизпратено:

„Нин, не знам как да говоря с теб за това очи в очи, напоследък ти само плачеш, а аз от сълзите ти се паникьосвам и се ядосвам, и забравям както съм искал да кажа. Реших да ти напиша още едно писмо, предишния път като че ли помогна. С две думи, да, не скачам от радост, когато ми говориш за детето, защото ме е страх да мисля за това как ще се промени животът ни, че това е краят на моята свобода, че ти вероятно съвсем ще се промениш, защото и без това вече си се изменила, а и аз вече не мога да бъда като преди и да живея като преди. Страх ме е много, направо сякаш ме душат. Сякаш всичко вече са решили вместо мен, дори не ти, а незнайно кой и сега за мен няма измъкване от тая история. Все едно бъдещето ми вече е предварително известно, всичко е вече написано. Освен това си мисля, че като баща ще бъда пълен боклук, още по-лош и от моя, той поне искаше нещо от мен, а аз само за себе си мисля, какви ти деца. Ето, как да ти разкажа всичко това на глас? Абсолютно невъзможно. Прочетох всичките съобщения в Уотсап, които ми пращаш. За това, че е страшно да направиш грешка, от която няма връщане назад. Разбирам, че си на ръба.

Държах се като боклук. Не защото не те обичам, обичам те много, толкова, колкото изобщо умея. Просто адски ме е страх, Нин. А теб не те ли е страх?

Всъщност започнах да пиша това писмо, за да те разубедя от онова, което си решила да направиш. Защото си помислих: е, хората все някога залитат за пръв път и на всички им е страшно. Само се преструват на щастливи един пред друг, а нямат представа какво да правят по-нататък.

Но пък после нали намират начин да се справят. Вървят щастливи с децата си, усмихват им се, гукат им. Значи се променят, но стават по-щастливи. Пиша абсолютно несвързани работи, но ето какво е важното — нека те ни променят, децата, и нека ни променят към по-добро, защото точно сега аз съвсем не съм цветенце.