Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

И ти така започна тази работа.

Много ще се постарая той да се съгласи, че тя не е подходяща за теб, Петя. И те моля да ми помогнеш с това. Не се дърпай, признай му, че е прав по други въпроси. И не искай от него извинение — сам знаеш, че изобщо не умее да се извинява. По това вие двамата много си приличате.

Много те обичам и много искам да ти помогна.

Твоя мама“

На това писмо Петя беше отговорил почти незабавно:

„Майко, изобщо не мисля да се махам от тази работа и нищо не трябва да го молиш. Тук съм си точно на мястото, това е просто еднократен случай, ситуацията наистина е идиотска, но аз сам ще се оправя. Каквото съм искал или неискал, докато съм учил в академията, отдавна е хванало мухъл. Аз съм голям човек и ме остави сам да реша какво да правя. А пък на него му предай да си търси друг камък за водата. Ако сте пак на тая тема, че трябва да ходя да се кланям на Коржавин и да се покайвам, то благодаря, но няма нужда. Може вече да се успокоите и да уважавате избора на своя син. И стига сте ме държали тук, нима смятате, че не мога да се измъкна сам, щом ми се прииска? Чао!“

Случилото се с Петя започна да се проявява в по-ясни, по-мрачни цветове. Иля все още не бързаше да го съди, искаше да разбере какво бе станало след това. Започна да се рови в чуждите писма — те бяха по-пълни от съобщенията, по-изповедни.

Съобщенията се издигаха от миналото нагоре, а писмата, обратното, вървяха надолу. Чрез тях Иля започна да се издига от дълбината по-близо към настоящето. И точно там, в болницата, намери още едно писмо, изпратено сякаш от майката, а написано от друг човек.

„Пьотър,

Не си вдигаш телефона, значи те е страх. Не вдигаш, защото знаеш колко жестоко ме закопа. Добре, ще се наложи да ти пиша от майчиния адрес, поне така може да го прочетеш. Вместо да помолиш за прошка, да си завреш езика в задника и да правиш каквото ти казвам, за да не затънем всички окончателно в тая каша, ти продължаваш да риташ! Да, само че ситуацията е такава, че освен на мен няма на кого другиго да се надяваш, синко. Както обикновено! И всичките ти опити да се правиш на възрастен и зрял, само ще усложнят нещата. Тъкмо бях започнал да си мисля, че накрая си пораснал и поумнял, и ти ми доказваш, че е точно обратното. И как го доказваш! Всъщност си оставаш все същото вечно сукалче и мамино синче, което трябва да бъде водено за ръчичка през живота и по служебната стълбица. Поне признай пред себе си — без мен не можеш нищо да постигнеш. Само се правиш на кадърен и изобретателен, а когато се получи някаква ситуация — веднага се криеш зад татковия гръб. И дори не помисляш, че за мен това може да бъде още по-опасно, отколкото за теб. Държиш се като слабак. Ама защо „като“? Ти си си слабак. Ти и твоята вечна наркомания, сам не си на себе си господар. И на всичкото отгоре си мъж под чехъл — само да ти свирне оная твоята, и тичкаш при нея с подвита опашка. Сигурен съм, че точно тя те тласка към наркотиците. А си не само слабак, ами и тъпанар. За да се изложи човек толкова глупаво, както го направи ти, дори да си бил дрогиран, се искат умения. Ти професионалист ли си, или какво? Знаеш, че тате няма да е винаги до теб, за да те измъква за ушите от лайната. Може и майка ти да е права, че ти не си роден за тая работа? Накратко, нещата са такива. Сега те копаят под мен, заплашват, че ще заведат дело срещу теб, искат да се махна. Намерили някакъв блатен за моето място. Изходът тук е само един и не искам никакви физиономии. Освен Борис Павлович няма кой друг да ти помогне. Той има нужните връзки да те измъкне. Но заради твоето донжуанство, а най-вече заради онова, в което вкара Ксения, а после я и заряза, знаеш как се отнася към нас. Ако аз отида сега при него да ходатайствам за теб, той още на прага ще ме прати по дяволите и ще бъде прав. Така че прави каквото искаш, но си оправи отношенията с Ксения. И повече не ми тикай под носа своята минска проститутка, ако не искаш директно да я депортират по дяволите. А дотогава си седи тихо в болницата и не си подавай носа навън, докато нещата не се успокоят, ако не искаш директно оттам да те прехвърлят в Лофортово. Ясно ли е?“

Хазин не беше отвърнал нищо на бащиното ужилване и не беше ясно дали иглата беше попаднала в мекото, или в костта.

Затова пък след известно време беше писал сам на адрес ninini.lev@gmail.com, очевидно се беше научил от майка си:

„Нин, привет!

Реших да ти напиша направо истинско писмо, че само с тези есемеси нищо не може да се обясни. Разполагам с време в излишък, така че мога да обмисля всичко, без да бързам. Права си за доходите ми и за цялата история с дрогата пак си права. Осъзнавам, че дрогата е зло, но е много трудно наистина да се измъкнеш от коловоза. Дори се радвам, че се получи така, защото иначе не знам докъде щеше да ме докара тая история. Съгласен съм, че в последно време с мен ставаше нещо, и макар да ти възразявах, всъщност сам го усещах. Понякога не искаш да кажеш нещо на човек, а директно избухваш, не можеш да се сдържиш. Нямам нерви да търпя тъпотии, но си права и за това, че не искам да слушам, когато хората спорят с мен, просто сили нямам. Вероятно вина за това има дрогата, да, затова сега тук ми е много по-спокойно. Първите две седмици беше тежко, но сега кръвта ми е прочистена и някак ме отпусна. Попаднах тук, разбира се, заради онази история с охраната, баща ми ме затвори тук. И искам отделно да ти се извиня за това, че онази вечер те пратих по дяволите, макар да се опитваше да ме спреш да ходя там. Но кой да знае, че ще има постановка? Накратко, попаднах тук, защото съм дебил. От друга страна, си мисля, че цялата тая история трябва да приключи. Просто разбери, че от нея не може да се излезе бързо, нужно е време да се изпълнят всички задължения и тихичко да се изнижа след това. Но важното е, че решението е взето, и то не благодарение на баща ми, а на теб. Ти си моят талисман. Дори да ти крещя, сам разбирам, че си права, а аз не, и затова така злобея. С две думи, държах се като тъпак и искам да се извиня за това. През цялото време тук мисля за теб, Нин. Ти ме издърпваш от блатото, без теб отдавна вече не знам какво щеше да се случи с мен. При последния ни разговор ти надрънках всякакви глупости и ти вероятно постъпваш правилно, като не разговаряш с мен. Но ако искам да се поправя заради някого, то това е само заради теб, за да се върна при теб, след като ме изпишат оттук. Ако не ме чакаш, то тогава няма смисъл да се отказвам от тая работа. И нека ме завлече, където си иска. Моля те, вдигни си телефона или поне в Уотсап отговори, аз виждам кога влизаш, и знам, че четеш всичко, което ти пиша. Моля те, Нин!“