Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

Аз просто изпълних волята му. По-нататък действай сама. По-нататък сама.

Престори се на невидим за охраната на КПП-то, после не издържа, хукна към далечната спирка: пристигаше нов син автобус с твърде големи за Русия прозорци. Иля успя да се добере до него, преди да е потеглил, скочи вътре. Три спирки се опитваше да си поеме дъх, да се освести. Едва след това му стана любопитно накъде пътува.

Едва след това извади мобилния от джоба си.

Шест пропуснати обаждания от Нина. И съобщения в Уотсап — цял куп. Отвори го обречено. „Ти ли беше това?!“, „Защо избяга?!“, „Поговори с мен!“, „Моля те!“, „Прочетох писмото ти“, „Страх ли те беше да влезеш?“, „Защо дойде?“, „Къде изчезна?!“.

Буквите се разливаха пред погледа му, цапаха света: защо го направи, гадино, жалък боклук, гадина, защо постъпи така с нея, заради себе си го направи, за да се пречистиш, воля изпълнявал, няма да й попречиш, така само ще се мъчи повече и така или иначе ще легне на масата, а бебето на боклука.

Пътуваше в погрешната посока в синия аквариум, забил поглед в телефона, както всички останали. Ръцете му се сгърчваха, палците трепереха, чакаше и се страхуваше от новите съобщения на Нина. Чудеше се дали да не скрие отново телефона някъде по-надълбоко. Но после си каза: не.

Набра съобщение: „Спешно ме извикаха“. Почака. И каза истината.

„Не можех да те погледна в очите“.

Нина мълчеше.

И Иля млъкна.

Зад зацапаните стъкла плуваха огромните тръби на ТЕЦ — сиви бетонни конуси котли с дебелина на основата колкото стадион и гърла, изрисувани на квадратчета; над тях се издигаха и опираха в тавана тлъсти ръкоделни облаци, които никакъв вятър не можеше да разкъса. Москва като че ли се отопляваше на газ. Но на Иля му се струваше, че в тези котли не може да не са подхвърлили и нещо месно, защото от прозрачния безплътен газ не би могъл да излиза толкова гъст пушек

Стигна до някаква крайна станция на метрото, прехвърли се.

Часът беше единайсет без четвърт. Все още имаше време, можеше да успее за „Кутузовски“, успокояваше го телефонът. Да отиде до Колцевая, там прехвърляне, по колелото до синята линия, по нея до станция „Кутузовская“ — и оттам пеша. Ще бъде на мястото десет минути преди уговорения час: така беше изчислил джипиесът.

След третата станция джобът му пак оживя.

На екрана на телефона беше изписано име: Антон Константинович Беляев. Като че ли един от хората, които никога не бяха писали на Хазин. От такъв не можеш се отърва с букви. Иля помисли няколко секунди, после реши да рискува. Влакът тъкмо беше напуснал станцията, вагонът гърмеше в тъмнина. В тунелния грохот гласът се обезличава. По-добре веднага да излъже, вместо да отлага: и без това ще се наложи да отговори. Натисна копчето. Опита се да звучи като Петя.

— Да, Антон Константинович.

— Хазин, къде си, по дяволите?

— В метрото.

— Чувам, че си в метрото! Защо не си на работа?

Иля си припомни старите си отговори, започна да избира. Отравянето не става, щом е в метрото. С внедряването също няма да се получи.

— Какво?

— Защо не си на работа, единайсет часът е!

— Приятелката ми е в болница, Антон Константинович. Отивам там.

— Приятелката? А защо не ме предупреди? И защо с метрото?!

— Току-що разбрах. Осемдесет и първа градска. Заради задръстванията.

— Какво се е случило с нея?

— Не мога да се свържа, не разбрах!

— Господи, Хазин! Ама що за човек си ти?! Все нещо не ти е наред — или диария, или скрофулоза! Добре, днес се занимавай с приятелката си! Но ще ти го приспадна от отпуската!

— Тъй вярно!

Влакът нададе вой, забавяйки ход, и след десет секунди се плъзнаха в разгръщаща се тишина. Иля избърса потта от челото си. Колко началници има Хазин? Преди беше само Денис Сергеевич, а сега и на този трябва да се отчита. Кой от тях е по-главният? Кой какво знае? Сега и на Денис Сергеевич ли трябва да подхвърля историята за приятелката в болницата?

Беше ли повярвал този Антон на Иля? Като че ли повярва. А беше ли разпознал Хазин в него? Като че ли да. Жалко, че не може да се живее във вагона. Пое си дълбоко дъх.

Прости ми, Нина, че се прикривам зад теб.

Чу в главата си как тя крещи във ватения коридор: „Петя! Тук ли си?!“. Сърцето му прескочи един удар.

На следващата станция пуснаха интернет за секунда, Иля потърси в новините Трехгорната манифактура и тялото. Все пак е понеделник: работниците ще се върнат в онзи вход, на лобното място. Ще започнат да гризат вътрешностите на сградата, ще запалят лампи, ботушите им ще звънтят по люка, който се намира над главата на Петя Хазин.