Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

Докато идваше насам, у него нямаше и капчица съмнение, че трябва да се яви на проверка. А сега, застанал на мушката на сивкавото ченге, внезапно се замисли. Влезе в търсачката, набра: „параграф 228.1 освобождаване срещу подписка“. Прикри телефона от автоматчика, натисна „Търси“.

Веднага се изсипа: „Тежко престъпление“, „Осем години лишаване от свобода“, „Може да се вземе решение за поставяне под административен надзор“, „ограничения за излизане от страната в случай на административен надзор“, „по решение на компетентните органи“.

Ченгето присви очи.

Сега Иля ще влезе вътре — и може да се случи всичко. Да попадне на равнодушен тип — просто да му вземат справката и да препишат данните. Може да попадне на педантичен — ще започнат да го разпитват как се превъзпитава. Или да попадне на озлобен — ще го поставят под тоя проклет административен надзор, а заедно с това, твърди оракулът, ще му забранят да излиза от страната.

Днес е последният ден да се запише доброволно. Но докато не го направи сам — няма да го забележат. Ще забележат, когато ФСИН им каже, че е пуснал затворник. Кога? Днес? Утре? Вдругиден? ФСИН е бавен, съществува от векове, само се преименува. А Иля е еднодневка, при него времето тече ускорено. Може би все още има възможност да се измъкне от обраслите с мъх щипки.

Или може да го разсекат на две ведно с гръбнака и червата. Извади от джоба си бяла монета и я нарече така: ако се падне ези, значи трябва да капитулира. Ако е тура — обръща се и си тръгва. Подхвърли я, улови я и я захлупи с дясната длан върху лявата. Ези.

— Да ви помогна ли? — попита автоматчикът, допушил цигарата.

— Паспорта си загубих — каза Иля.

— А това с монетката какво беше? — попита ченгето. — Какво се решава?

Иля помълча, опитвайки се да намери нужните думи. Постовият оправи автомата си.

— Това е друга тема. Чудя се дали да направя предложение на приятелката ми, или не — промърмори най-накрая той.

— Ами може и да е за добро това с паспорта! — изхъмка ченгето. — Съдбата ти дава знак, а не там ези или тура.

Иля се усмихна с облекчение.

— Ако си за справка за загубата, не трябва при нас, а при участъковия. — Автоматчикът изплю фаса и хлопна вратата.

Иля се обърна и тръгна от двора към улицата преднамерено бавно, за да не се впусне в бяг. Щом се озова на нея, закрачи все по-бързо и по-бързо.

Така се беше паднало.

Прибра се вкъщи гладен, премръзнал. Провери пистолета: на мястото си беше. Сложи супата да се стопли. Повъртя в ръцете си Гулината визитка, прочете адреса на кантората, която може да му направи паспорт. Петдесет хиляди рубли и два дни.

Откъде да ги намери днес?

Излезе на стълбищната площадка, позвъни на вратата на леля Ира. Тя отвори: дънки, над прокъсаната тениска набръчкана шия, цигарка в жълтите зъби.

— Как си, Илюш?

— Лельо Ир, може ли малко пари назаем до петък?

— Майка си прибра ли?

— Не още. Ходих там… Видях.

— Кога ще я погребваш?

— Аз… не знам. През уикенда сигурно. Петдесет хиляди ми трябват.

— Оле, боже. Откъде! Сега работя на половин надница! Нали ти казах, че това погребение ще ти съдере кожата.

— А колко можете?

— Ами, почакай… Ето… Петстотин рубли имам. Ето: хиляда. На супа ли мирише у вас? Сам ли я сготви?

— Ще изкипи! Благодаря!

Взе хилядарката. Все някак ще я върне. Оставаше да намери още четирийсет и девет.

Супата наистина вреше, издигаше се на кълба от пара към тавана. Жалко за нея, Иля вдигна тенджерата от котлона, опари си ръцете. Незнайно защо му се стори, че мама му се сърди, че е излъгал съседката, че търси пари за погребението й.

— Не съм й го казвал това, мамо! Тя сама си го помисли.

И като наказание му беше оставила по-малко от себе си.

Сега трябваше да чака да изстине. Докато чакаше, се сети да звънне на Серьога и едва не го набра от телефона на Петя, в последния момент се усети. Защото той може и да избяга в своята Колумбия, но после следователите ще ексхумират обажданията на Петя. И напразно ще въвлекат Серьога.

Отиде в спалнята на майка си, вдигна слушалката на стационарния телефон, чу сигнала, набра Серьога. Той не вдигна веднага, Иля дори реши, че въобще няма да се обади.

— Да, Тамара Павловна!

— Привет, Серьог. Кога ще бъдеш вкъщи? Не е за телефон.

По телефона се отказва по-лесно.

Разбраха се Иля да отиде веднага при него. Сам го повика. Не беше длъжен, а го повика. Може би си беше спомнил как пушеха заедно до Батареята. Или строителния изкоп.