Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

Ако приключи бързо всичко на Трехгорка, може още тази нощ да се срещне с Гоша. И сутринта вече да даде парите за паспорта. Може да успеят даже до четвъртък да го направят. Билетите в петък. Ето за какво трябва да се помисли.

Докато стоеше на студа, телефонът мълчеше. Щом седна във вагона, веднага се разтопи. Затресе се, започна да припява: „Аз съм огънят, който изгаря кожата ти…“.

Звънеше Хазин, Юрий Андреевич. Иля едва не го изпусна.

Пропусна обаждането. След половин минута получи съобщение от бащата: ЗАЩО ТИ Е ИЗКЛЮЧЕН ТЕЛЕФОНЪТ?

Сам се обажда, пръв. Защо? Нали вече прокле Петя, отхвърли го.

Иска да доизрече проклятията, за които предишния път не се беше сетил? Или сега майката го караше да се обади? Заради мира в семейството? Ще стисне зъби и ще каже: прощавам, а всъщност няма да прости. Или може би за един ден гневът се е охладил и е решил да приеме сина си обратно?

Иля му написа: „Внедрен съм, не мога да говоря“.

— А да пишеш можеш, а? Не спря с лъжите! — продължи да му намила бащата със своите главни букви. — На майка си й разправяй за тия внедрявания! Просто те е страх да разговаряме, както обикновено!

От непрекъснатите главни букви и удивителни Иля го заболяха очите. Не, бащата нямаше намерение да се сдобрява с него. Той искаше да напердаши Петя най-накрая, както се бе опитвал през цялото му детство.

— Тя те подучи да ми пишеш, нали? Слава богу, че поне не знае за какво става дума! — продължи да се пени той, без да дочака отговор от Иля. — Ама ти и на нея си готов да разкажеш само и само да ме тормозиш!

— Не е вярно — възрази му Иля.

Наложи се да чака отговора: баща му натискаше бавно буквите. Или вдървените му пръсти трудно улучваха мъничките бутони, или си подбираше думите.

— Вярно е и още как! Всъщност на теб не ти пука за нас! Не ти пука за семейството! Само твоята дрога те интересува! За нея ли ме продаде, или за пагоните?

— Вече се извиних. Ако искаш, още веднъж ще ти поискам прошка.

Донесох главата на баща ми, спомни си Иля. Ето чинията, изсипвай. Как да се извини за нещо такова? И се хилеше.

Но смехът беше такъв, сякаш от устата на побеснял излизаше пяна.

От болест, а не от веселие.

— Не ми трябват пършивите ти извинения! Искам да знам има ли за теб поне нещо свято?

Това внезапно ядоса Иля.

— А ти самият не си ли изпечен лъжец? — изпрати му той, преди да успее да размисли.

— Как смееш! Неблагодарно пале!

Това не е твоят баща, не ти пише той, прошепна на глас Иля. Трябваше да му поискаш прошка и му поиска — вместо Хазин. Сега просто се скрий, махни се от него. Това са просто букви на екрана, не им позволявай да те увличат, да те накарат да се издадеш.

КАКВО МЪЛЧИШ?

Иля си спомни лицето на Петиния баща: болнаво, жлъчно, с увиснала кожа, с хлътнали очи. Спомни си кестенявата му боядисана коса. Представи си как сега това лице се криви. Чопли, чопли. Не, няма да остави Петя да мълчи. Иска да го разчопли до кръв.

Свято… Свято. Не си ли гадина, а?

— От какво всъщност се опиваш да ме изцериш? Какво, аз ли съм й изневерявал?

— А на своята не си изневерявал, така ли?! Как беше, оная твоята любовница, Нина?

Толкова бързо отговори, че Иля почувства — този ход е бил предварително подготвен, планиран. Ето защо всъщност му пише сега баща му. Ето за какво: за своята изневяра. Този разговор очевидно беше останал недовършен. Бащата се беше предал на Денис Сергеевич, беше му отстъпил работното място, беше се примирил със старостта, беше преглътнал предателството, без да дъвче. И за всичко това Петя вече беше бит, прокълнат и прогонен от дома. Но нещо продължаваше да се възпалява и да набира у Юрий Андреевич. Нещо друго, някакво трънче.

От сина си ли се страхува, какво?

Страхува се, че някой ден ще го издаде на майката? Иска да отнеме този коз от ръката на Петя. Със своите пасове, викове, болезнени прийоми оказва натиск върху Петя. Проверява дали не му е останала някаква съвест, за да може да го бодне по-ловко.

Та ти го завлече в своята баня заедно със своите шкембести старчета, за да развратничи заедно с теб, и сега ще го упрекваш за това?

— Не е твоя работа! — клъвна го Иля. — Все едно те интересува! Затова ли ме взе със себе си?

— Там никой не ти е свалял панталоните насила!

— Нито пък твоите!

— Не казвам, че е правилно! Но там всичко те устройваше!

— Добре, и какво искаш да ми докажеш с това? Че съм същият като теб? — Сега вече Иля можеше да каже това не на себе си, а на него; и го каза.