Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

Пара.

Вторник се оказа с плюсови температури и безоблачен.

Облаците се бяха разпръснали още през нощта, сякаш бяха репетирали за някой държавен празник. Върнаха топлото и дори пуснаха абсолютно пролетен на мирис въздух. Хората мижаха под импортно яркото слънце и се опитваха да се усмихват. Лъчите се пречупваха през вагонните стъкла и върху тях започваха да си личат следите от парцали и въглищна прах.

Освен това от Нина пристигна веселото:

— Добро утро! Времето е изумително! Искам да се разхождам с теб!

— Добро! — съгласи се той. — Работя!

Иля напъха пакетчетата в обувките. Минаваше уверено покрай ченгетата, които стояха като бент във всеки поток: гледаше в телефона и това сякаш го правеше невидим за тях. Като че ли човек с нов айфон не може да бъде убиец и наркодилър. Само че кучетата им не разбираха от телефони, затова и беше скрил прашеца в обувките, за да притъпи миризмата. И пакетчетата убиваха, притискаха се към стъпалата, напомняха за себе си.

В последния момент реши да предупреди Гоша, че вместо Хазин ще дойде друг — за да може онзи да отиде на уговореното място с парите, да е вече сигурен, че дозата му ще се появи, и предвкусването да затули недоверието. Първо получи от него съобщение в Уотсап, че закъснява, след това — че е пристигнал. И едва тогава написа: „Спешно ме извикаха по работа, един мой човек ще ти донесе“. Не попита Гоша дали това го устройва, а и Гоша не възрази. Дрогата го заливаше покрай Иля със своите ласкави вълни, замъгляваше разума му.

Кафенето се оказа ресторант; Иля влезе в него с вид на заблудено куче. Наоколо седяха богати източни мъже, облечени в костюми, недостъпни момичета, на една маса смътно познат актьор маниерно обясняваше за някакъв свой филм. Миришеше на пресен хляб, до входа имаше витрина с ювелирни кифлички. Охраната попита Иля дали някой го очаква; очакваха го.

Гоша се въртеше на диванчето с лице към входа, веднага разпозна Иля. Погледите им се срещнаха — осъществи се контакт. Гоша приглади косата си — русолява, разрошена — и Иля се усмихна.

— Пьотър ли те праща? — попита за всеки случай, макар вече да беше протегнал ръка. — Какво, работа ли има той?

— Зает е. Парите носиш ли?

— Всичко нося! — увери го Гоша. — Бързаш ли? Ще хапнеш ли с мен? Че си бях направил планове, а Петя ми ги провали с тая работа. Тук има страхотни каши, сирниците са просто супер и май фейвърит — картофени тиганици със сьомга. И сметана. Опияняващи. С удоволствие ще почерпя. Дъ френд оф май френд из май френд. Как ти викат всъщност?

— Петя. Също Петя.

На живо Гоша не беше толкова противен, както на оная снимка, която беше пратил в събота на Иля от клуба. Обикновен младеж, малко по-възрастен от Иля, само че изнурен от нощния живот. Пред Иля не се мазнеше, но и не го гледаше отвисоко, държеше се като с равен. Просто искаше да поговори с някого.

А и на Иля му се искаше да поговори с жив човек. Желанията им съвпадаха.

— Тиганици — каза той на Гоша. — Само че не разполагам с много време.

Седна на вития лакиран дървен стол — дядо му като че имаше същите в селската си къща. Обучените сервитьори сновяха из залата — всички имаха умни весели лица, сякаш се бяха дипломирали в МГУ. През прозорците отсреща се виждаше многоетажна сграда на „Красная Пресня“. Всичко останало беше облято в синьо.

— Итс окей, това е Москва! — кимна Гоша. — Тук то на никого не стига. Ти с какво се занимаваш?

— С ей това. — Иля подсмръкна с нос. — А ти?

— Вие там всичките ли се казвате Петя? Или това е за конспирация?

— Не ме бъзикай — намигна му Иля, усещайки тона му.

— Ама аз самият съм бясно законспириран! Гони ме параноята, Петя ми я внуши, никакви издайнически думи не пиша в съобщенията и непрекъснато си опипвам телефона — дали не грее, когато не го използвам? Че току-виж ми инсталирали тихомълком някакъв софтуер и слухтят! Може и вашите да слухтят? Или „Хей, ноу паник ин „Титаник“?

— Нашите всичко могат — рече уверено Иля. — Та с какво се занимаваш, викаш?

— Ей, всичко по реда си! Нашето, знаеш, е някакво такова вълшебно кралство — тъкмо започнеш някаква реална тема — веднага или ще я забранят, или ще почнат друга! Но това е нормално, нали е сафари! Хората затова ходят из Африките и отиват, за да почувстват прилив на адреналин. Я иди в Америка на лов за слонове — „Грийнпийс“ ще нахрани с теб хамстерите! А в Африка моля, но затова пък там може и теб да подгонят — разни деца войници с калашници и мачете! Тук при нас е както при Кусто, докато плава с акулите, такъв е животът. Момиче, тиганици и още веднъж тиганици! И за мен кафе с халва, имате, нали? Ще пиеш ли? Жестоко е! А Педро отдавна ли го познаваш? Онзи, оригиналния?