Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

— Слушай, Гош — каза Иля. — Аз всъщност имам още две задачки, трябва да ги свърша. Все още не съм станал директор.

— Ясно! Тогава се пренасям в цветната леха. След като двамата с Педро сте такива предатели, ще ми се наложи сам да запушвам с гръд три амбразури… Е, или обратното… Тиганиците за моя сметка! — Гоша започна да маха на тургеневските мадони с хартиена салфетка така, сякаш им махаше с кърпа през прозореца на влака, напускащ гарата в Баден-Баден.

— А нашата работа? — напомни му Иля.

— О, мамка му! Гледай как се увлякох! — разсмя се онзи. — И как ще бъде? Тук да го правим, е малко странно.

— Тоалетната къде е? Ела след минутка.

В тоалетната измъкна пликчетата, разтръска ги, даже ги пръсна с дезодорант. Изми се. Погледна се в огледалото и осъзна, че не може да сдържи усмивката си.

— Какво дрънкало, а? — изхъмка на себе си.

Този Гоша му беше пълен антипод. Може би му трябваше точно такъв човек сега, след зоната, за да размрази душата си. Даже съжали, че не може наистина да захвърли всичко и да се шляе заедно с него до вечерта; беше се заразил от глупашката разпаленост на Гоша.

Почукаха. Иля отвори — Гоша се шмугна вътре, огледа се картинно като в пародиен детективски филм.

— Наистина ли са шест грама? — попита той. — Дай да видя.

— Честна пионерска — отвърна Иля. — Виж.

— Да, при мен също всичко е честно! — Гоша измъкна портфейла си, преброи десет петхилядни банкноти. — А не знаеш ли защо такава отстъпка? Стафът нормален ли е? — Той отвори едното пликче, лизна мъничко.

— Разпродажба — отвърна Иля. — Край на сезона.

— Чудничко. Аз, естествено, на едро не купувам, но тъй като и цените са складови… Слушай, ако искаш, си запиши номера ми? — предложи му Гоша. — Току-виж пак се появят намаления. Или просто да се помотаем някъде. Да ти излекуваме раната. Йес?

— Йес — отвърна Иля и попипа телефона в джоба си. — А аз ти имам номера, Петя ми го даде.

— Ами това е значи! Апришиейт йо бизнес! — Гоша му стисна ръката. — Поздрави на Пьотър!

Отвориха вратата, излязоха. На опашката стоеше една от трите, тургеневските.

— Не е това, което си мислите — каза й Гоша, естествено.

Излезе и отново ги преброи.

Погледна през една от банкнотите към яркото слънце. Не му блестеше. Истински пет хилядарки, и то цели десет парчета. Новички, шумолящи, миришещи на прясна боя за пари — която по аромата си напомняше на сапунени мехури. Нормален тип е Гоша.

Сега можеше с широки крачки да се отправи към оная паспортна фирма, наблизо беше, още опреди беше проверил. А може и да пробяга разстоянието — толкова бодрост имаше в тези десет хартийки. Сякаш Гоша беше заредил Иля, а не обратното.

В джоба му завибрира: от Гоша за Петя.

„Свършихме работата! Благодаря за отстъпчицата. Голям пич е тоя твой човек, защо по-рано не си ми го показвал?“

Зад стъклото Гоша също му се усмихваше; Иля съвсем се стопли. Гледаше Москва с присвити очи и си мислеше: тя само на пръв поглед изглежда направена от сгради и пътища. Всичко, разбира се, зависи от хората. С когото бъдеш, такъв град ще видиш. Ето, онзи къс Москва, който беше видял през прозорците на влаковете, автобусите, че дори и на такситата, онези пет улици, по които беше преминал пеша — това е трошичка, едно драсване с молив по картата, а нали картата не е и плоска, във височина се издига и в дълбочина се спуска.

Някаква изложба в някакъв гараж, „Третяковка“ има нов филиал, крайбрежната са я променили, излизат хиляди филми, ресторанти и ето, господи — някакви си пършиви тиганици в някакво кафене — такива, които ти се топят на езика, а за кафе с халва — душата да си продадеш!

Нищо не започва и не свършва с Лобня, фантазиите му за художниците под покрива са наивни като от филм, а животът е и странен, и разкошен.

Москва всъщност си беше същата — по „Садовое“ се движеха в десет колони кичозни скъпи чужди автомобили, а и магазините, които предлагаха в асортимента си бъдещето, също не се бяха дянали никъде, просто си бяха направили по-скромни фирмени надписи; но това беше същата скромност като на проститутката в църквата. Всичко си беше тук, на мястото си, нужен беше само правилният екскурзовод. Но това вече не е за Иля; той може и скоро да се сбогува с Москва и ще му трябва водач за колумбийските джунгли.

Още веднъж пошумоля с купюрите. И се спря.

Тук имаше петдесет хиляди.

А погребението клас „Стандарт“ струваше само двайсет и четири хиляди и петстотин, това го беше запомнил. Е, и за земята там още малко. Тоест може още сега да се метне в таксито, да се прибере у дома, да вземе майка си от моргата и днес, е, утре, да я погребе.