Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

Нали ме пуснахте до уикенда, Денис Сергеевич. За какво съм ви пак? Защо сега?

Не влезе онлайн: напил съм се или пак съм се надрусал, търсете ме по стационарите. Главата в пясъка.

Не бива да измисля нищо друго: всеки разговор веднага ще се превърне в разпит, тях ги учат от думите да изплитат мрежи и гароти — такива, че човек сам да се омотае в казаното от него и да се задуши.

Зън.

— Хазин, къде си? Дай да се видим! Споко, вече ти простих за вчера!

Аха, простил. Не е забравил Денис Сергеевич за теб, Петя, и не е повярвал в обичайния ти срив. Мина нощта, настъпи ден и той пак се хвана за теб. Ще те търси, докато не те намери. Въпросът е дали ще те намери до четвъртък.

Телефонът спря да жужи.

Иля крачеше бързо по „Новий Арбат“ — отдалечаваше се от „Смоленска“ към „Арбатска“ по гранитния паваж. Очевидно улицата беше променена неотдавна: бяха поставили високи люлки за възрастни, обковани с дърво книжни павилиони, бяха открили десетки ресторанти — един до друг. На люлките се бяха настанили почиващи си таджики: момчетата люлееха момичета, а те се смееха. Слънцето ги огряваше и разкриваше обикновени хора, на които им бе домъчняло дори за обикновените веселби. На Иля му беше приятно да види това, той подкрепяше таджиките. Подкрепяше живота.

Почти стигна до метрото. Бръкна в джоба, за да извади телефона и да провери маршрута — обхвана го със студените си пръсти. Изненада се: телефонът пареше. Защо, нали е във външния джоб и с изключен екран? Грее, значи работи, а защо работи?

Като че ли всичко беше затворено, изключено, но върху екрана светеше малка стрелка: значи е активирана навигацията по джипиес. Какво говореше там Гоша за софтуерното проследяване — така ли може да се проследи неработещ телефон?

Тайничко бяха нахлузили на Петя строгия нашийник, докато го хранеха от ръката си: първо го бяха оставили със свободен повод, просто нашийникът подрънкваше с ошипените си звена, бяха напомнили на кучето, че не е вълк, а сега започват да намотават повода на ръката си, за да може в подходящия момент да дръпнат към себе си самозабравилото се псе. Железните шипове се притиснаха към шията на Иля, опряха в адамовата ябълка, нашариха артериите, остана само да дръпнат със замах и: ПРИ МЕН, КАЗАХ!

Огледа люлеещите се хора. И го изпълни гняв. Защо вие, гадове, можете да живеете, а аз не?!

Натисна бутона за изключване, телефонът умря.

Промени маршрута: тръгна наляво, вместо да продължи направо.

Викам в кладенеца, мамо, и може ли още едно въпросче да извикам?

Затворът нали е наказание, трябва да е като разплата за стореното, нали? Или за урок? Хайде, ти ми го кажи — като учителка. За да се отмъсти на онзи, който е крал и убил, или останалите да се научат за негова сметка да не убиват и крадат? Аз какво направих — пусках фенери по водата, за което ми дадоха седем години? Значи за мен не е наказание, а урок, за да не споря занапред с ченгетата? Или е някакъв урок за живота, който е трябвало да науча за седем години? За лекари учат по-малко, мамка му, какъв е тоя труден урок?! И как така Петя са го учили на друго? Че не трябва да плаща, ами да се измъква. Че ако яде по-смело другите, те няма да успеят и дума да продумат за възмездие? Нали в нашата страна се молят на мъчителите: дали от суеверие, дали от завист? Твоето учение ми свърши работа там, в зоната. Добър затворник си възпитала от мен, а от Петя са възпитавали добър надзирател. Нали знаеш, че това са два свята. Едва попаднал в затвора — и веднага изпитание. Тикат ти, мамо, метлата в ръцете. Метеш ли — значи ще се слагаш на администрацията. Откажеш ли — значи си с воровете: да работиш за воровете, е кофти. Надзирателите гонят и бият блатарите, затварят ги в изолатора — затова пък сред своите ги зачитат; рано или късно ги пускат и колкото по-нагло си се държал, докато са те притискали, толкова повече те почитат. Е, и обратното става — не дай боже да наковладиш някой блатен или негов човек на надзирателите. Между администрацията и блатарите се води безмилостна война. Набележат ли те веднъж за козел [8] Затворник, доносничещ на администрацията на затвора или открито сътрудничещ си с нея и заемащ някаква административна длъжност. — Б. пр. , и вече си на кукичката — без защита от администрацията песента ти е изпята, а може и да те отворят. А отворят ли те, мамо, това е за цял живот, ти и на свобода излизаш отворен, от тази роля, от тази каста няма измъкване. Но и администрацията не гали с перо козлите. Ти вече си техен, собствен, къде ще се денеш? Вече трябва непрекъснато да доносничиш. В затвора нормалният мъж върви по тънка нишка, балансира така, че нито към едните да не падне, нито към другите, а да си остане мъж. Веднъж почти се сринах, когато на втората година мислех да си режа вените, измъкна ме чичо Боря Лапин. Съжали ме, спаси ме, прикри ме, изобщо се отнесе към мен като с роден, имал син на моята възраст навън. Него самия го затворили заради някакви машинации. Казва, че партньорите му го натопили, за да си поделят неговия дял. Опитен човек, съумя с всички да се разбере така, че да не пипат напразно. Продължи и по-нататък да ме измъква от проблемите, докато сам не разбрах кое как е. Та някак си негов станах. Не ме пускаше при блатарите. Когато изродите те унижават, това унижение бързо те пречупва, превръща костите ти на пача, напълва те догоре с помия. След това вече никога не си същият. Но и когато изродите уважават, от това уважение все едно те залива помия; сякаш те хранят с нея на ден по лъжичка, а не ти я наливат в устата през фуния директно от кофата. Свикнеш ли, сам ще започнеш да си искаш. Чичо Боря ми разреши и да работя, но само като художник за стенвестника. Нека блатните се смеят, но работата дава плюсче за личното дело. Ако им рисуваш разни глупости — значи превъзпитанието ти върви. Аз рисувах усърдно, мамо, рисувах с изплезен език. И освен това изрязвах от дърво пепелници за надзирателите — във формата на черепи с празни очи, за една седмица ги правех. Пакет цигари се дава за такова нещо. Уверено се приближавах към условното освобождаване, молех се за условно освобождаване, внимавах да не дишам твърде силно, за да не го изплаша, така че да мога да изляза половин година по-рано. При теб да се върна, мамо, то няма при кого другиго. И два дни преди заседанието ме привиква началникът на затвора и ми казва: „Красивичко дело имаш, Горюнов, сега ще го пратим в съда. Засега няма за какво да се хванат, но ще им го измислим, ако не ни помогнеш“. Как да помогна? „Трябва да напишеш заявление, че затворникът Борис Иванович Лапин нееднократно се е домогвал сексуално до теб. Безрезултатно, защото ти си като кремък, така че за теб проблеми няма. Ние ще приберем засега това заявление, а ти след две седмици ще се прибереш у дома, защото съдът ще ти разреши условно освобождаване. Но ако тръгнеш да се опъваш, ще добавим една отметка в делото ти, че не си чак толкова усърден работник, не вървиш уверено по пътя към поправянето и ще си вадиш рогата. Нали не си мислиш, че ще ти се размине само с пикливия стенвестник, а? Не, половин година свобода струва повече. А до Лапин тъй или иначе ще се доберем, от друга страна ще подходим.“ Така че можех да изляза половин година по-рано, мамо. А какво щеше да се случи с него? Можех да се досетя. Искаше да изпраскаш момчето, а? Айде тогава и ние тебе, при нас също е сладко. Или прави каквото ти се казва. Можех да се прибера по-рано, можех. Но не се прибрах, мамо. А знаеш ли каква е била всъщност ситуацията? Партньорите на чичо Боря го поръчали отвън, решили, че малко са му взели, че може още и дома му да вземат. Поръчали го чрез ченгетата, а оттам чрез блатните е по-лесно. Това се вика два свята, войната е кървава, но когато става въпрос за бизнес, може да се разиграе пиеса. А ако им кажеш това в лицето — вие сами доносници станахте, вие, бродяги, вършите работа за администрацията — веднага ще ти изкормят черния дроб в кенефа за урок на останалите — даже не си го и помисляйте, гниди, ясно ли е?! От едната страна на монетата са воровете, от другата надзирателите, така че кой и кого наказва тук, мамо, и за какво?! И ако това е урок, то за какво?! Аз направих всичко както трябва, постъпих по съвест и според онова, което ми беше обяснявала в училище, постъпих по човешки, но това не помогна на чичо Боря, защото те го докопаха по друг начин, както ми бяха обещали, а мен, както бяха казали, не ме пуснаха условно, трагедия, излежах си срока, но останах човек, затова пък закъснях завинаги, не можах да пристигна навреме при теб и ти няма да ми го простиш, аз няма да си го простя, а бащата на Петя му прощаваше всичко, прости му за това, че изпрати мен, случайния човек, да изучавам живота в зоната, и никой не го глоби, само аз потърсих отплата, а не държавата или Бог и какво, смяташ, че не съм имал правото да търся разплата?