Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

А сега кой я потърси от мен?

Ти ли?

И защо задължително в ада?!

На никого не искам да плащам вече! Вече на никого с нищо не съм длъжен! Имам право да поживея! Искам — с това плямпало на неговата изложба! Искам — из парковете с момичета с колело! Искам — под покрива текила и картини! Искам — в идиотската Колумбия! Ясно ли е?! И мога! Ето го слънцето, него може още сега да заграбя! За него не трябва да се подава молба, не трябва да се проси, да се чака на десетгодишна опашка, него, който посмее, го сграбчва! Когото са научили да си взема от него, той се грее на него, а когото са зомбирали и биели — той дъвче сняг и ближе лед!

Сега!

Поне веднъж!

Осъзна, че беше направил завой и през цялото това време бе вървял по улица „Поварска“ — обратно към „Садовое“. И отново видя онази Сталинова сграда на ъгъла, в която се намираше фирмата с паспортите. Към нея водеше подлез. Жив съм, живите непрекъснато закъсняват, майко, а ето, мъртвите наникъде не са се разбързали. И ако ти държиш на справедливостта, ако наистина я поддържаш, майко, то поне ми позволи да опитам, остави ми тази възможност! Знам, разбирам, че на теб ти е скучно в студената морга до онзи непознат мъж. Непрекъснато ти обещавам, че ще те взема оттам, че ще те отнеса у дома, но ти разбираш, че това е просто увъртане, че това е лъжа, че няма какво да правиш у дома, там ще започнеш да се разлагаш; знаеш, че от болницата директно ще те изпратя на гробищата при боровете и елите, в самота.

Никой не те чака там, и на тоя свят никой не те чака, там също ще ти бъде тъжно сама, та затова ти се иска не аз да те взема със себе си, а ти — мен. Искаш да ме вземеш със себе си, нали?

— Нали?!

Отговорът на ехото рикошира от кахлените стени на подлеза:

— Нали. Нали. Нали.

Човек би си помислил, че в Москва ще има много такива бегълци като него, които умират от нетърпение да изчезнат, но на опашката чакаше само един пачкаджия. Напътували ли са се, какво ли?

Иля дочака реда си, подаде на огромната и безформена, боядисана в плътно черно Наталия Георгиевна визитката, която му беше дала Гуля от „Розата на световете“, а след това и петдесетте хиляди. Тя погълна както парите, така и съмненията на Иля.

— Ти ли си онзи, който е лежал? Със сигурност ли си излежал срока? Не си пуснат условно? Покажи справката. Така. Алина, копие. Сега паспорта. — Тя наплюнчи тлъстите си пръсти и разлисти гражданския му паспорт бързо, както машина брои пари. — Алина, копие. Сега да попълним анкетата.

— Със сигурност ли ще ме пуснат? — попита Иля. — Там какво ли не говореха… Където лежах.

— Ако отидеш направо от улицата като някой глупак, няма да те пуснат, ще намерят за какво да се заловят — изхриптя тя. — А между нас и държавните органи цари пълно разбиране и любов. Смяташ, че ценоразписът ни е кожодерски? Та за нас ако остане десетачка от тези петдесет хиляди, ще е добре. Така. Тук не пиши нищо. Тази графа остави свободна, първо ще се посъветваме. Да. Така, така, така. А за по-сигурно знаеш ли как ще постъпим? Във фамилията ти ще сбъркаме една буква, нали нямаш нищо против? Не Горюнов, а Горенов. Така няма да те намерят при проверката в базата на ФСБ. А като отидеш да си получиш паспорта в миграционния офис, просто се направи, че не забелязваш тази грешка, разбра ли?

— А може ли така? — притесни се Иля.

— Ами щом за всички може, защо не и за теб? Та ти не си някакъв си ахмак, който се е засилил да зяпа рибите в Египет, а си вип клиент! От старите паспорти искаш, ако съм разбрала правилно? Биометричния ще го правят цяла седмица и за него ще ти вземат отпечатъци.

— Трябва да стане възможно най-бързо. И без отпечатъци — нервно отвърна Иля, който не спираше да очаква, че всеки момент жената ще опровергае по някакъв начин фантазиите му.

— Ако е от стария модел, ще се постараем да е готов до четвъртък, по-бързо няма да се получи. Разликата е, че старият е за пет години, а новият за десет — обясни лелката.

— За пет ми стига. Със сигурност ще стигне.

— Перфектно. Така, а защо не си написал телефона си? Ето тук, в тази графа.

Иля примигна.

— Мобилният — почука с пръст по масата Наталия Георгиевна. — И ние ще те търсим на него, ако възникнат някакви въпроси.

— Аз… Да.

Нали сега има и друг клетъчен.

И по памет, както го беше набирал сто пъти от зоната, от влаковете, написа майчиния номер. Кой знае какво проверяват по разните там инстанции. Нека не на Петиния, а на маминия мобилен звънят — нали Иля го беше прибрал в неделя от болницата. На твоя ще ме търсят, мамо. Добре е, нали?