Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

Завиха от втория към шахтата за отпадъци между етажите. Момиченцето се разгорещи още повече, започна да пищи.

Както в онзи сън, спомни си Иля. Както в съня, в който той се качваше по входното стълбище и чакаше куршума в тила. А влезе в апартамента на Нина, през лятото, в приготовленията за пътуването и аромата на печени ябълки.

Откъм отворената входна врата духаше вятър и тласкаше Иля нагоре. А той напук на вятъра се бавеше, не искаше да се качва.

Стигнаха до третия.

Мина бързо покрай своята врата и извърна глава, току-виж гледат през шпионката.

Помогна на жената да се качи до петия, прие благодарностите й и сам й благодари — без тя да знае защо. Едва след като тя заключи вратата след себе си, на Иля леко му олекна. Заслиза на пръсти.

Кибритената клечка беше на мястото си, но той не й повярва. Отвори вратата така, сякаш се връщаше в събота сутринта от клуба и се стараеше да не събуди никого вътре.

Но щом разтвори вратата по-широко, апартаментът веднага му дъхна в лицето със спарения си кухненски въздух: на шчи и нещо развалено — и пред очите му вратата на майчината стая се затръшна силно от течението.

Иля го преглътна.

Постоя безшумно, ослушвайки се няма ли някой друг жив в апартамента освен него. След това се прокрадна в кухнята, измъкна пистолета от кухненския шкаф, щракна предпазителя и вече въоръжен, тръгна да проверява. Стаята му беше празна и се намираше в точно същия вид, както я беше оставил. На масата лежеше незавършената рисунка, леглото беше неоправено.

Отиде в майчината стая.

Натисна бравата — заключено. Натисна още малко — не се отваря. Отвътре беше залостено. На вратата й имаше малко мандало, спомни си Иля: като го вдигнеш нагоре, можеш да хлопнеш вратата и то само пада и заключва. В неговата стая нямаше такова.

Притисна ухо към вратата. Вътре цареше пълна тишина, не се чуваше нищо. В стаята на майка му със сигурност нямаше никого. Тъкмо отваряше прозорчето да проветри, когато звънна на Серьога. И течението беше хлопнало вратата. А пък заключването… Може би случайно беше вдигнал мандалцето.

То можеше да се вдигне и от коридора, имаше една мъничка дупка, като бръкне с нещо тънко в нея, пружинката избутваше мандалцето нагоре. Иля потърси в кухнята нещо, с което да я натисне. Взе кибритена клечка, ножче, започна да я остри. Острието се плъзна, поряза го, пусна кръв. Отказа се от тая работа, отиде в банята да потърси в шкафчето йод и лепенки.

Ядосана си ми? Ами стой си там!

До вечерта се кри в черупката си, гледа телевизия.

Телевизорът служи за две неща: да заглушава и да запълва празнотата.

Днес Иля имаше нужда от заглушаване. Заглушаване на притесненията, заглушаване на съвестта, прекъсване на всички разговори, които можеше да води със себе си.

Не биваше да включва телефона, за да не го засекат — но и да мисли гръмко, не беше желателно. Просто трябваше да седи и да търпи до появата на есемес от Магомед: дали е съгласен да бъде измамен, или не?

За да получи отговора му, Иля няколко пъти излизаше от дома, притичваше през улицата, гледаше да се отдалечи колкото се може повече — на „Букинско шосе“, на „Батарейна“, на „Чехова“ — и включваше за секунда заредения с ток мобилен телефон.

Магомед мълчеше — дали се надсмиваше на наглостта му, или просто вече беше зачеркнал Хазин и беше намерил по-надежден доставчик; а може би се съветваше с някого? Не изпращаше нито отказ, нито съгласие.

Всеки път Иля задължително обикаляше блока: търсеше чужди коли със затъмнени стъкла, мотаещи се безцелно мъже, полицейски патрулки. Но който и да ровеше сега из Москва, който и да се опитваше да намери в гънките й Петя Хазин, още не беше стигнал до Лобня. Денис Сергеевич сигурно си имаше и друга работа; в края на краищата нямаше повод да обявява Хазин за федерално издирване.

В четири часа слънцето започна да избледнява и скоро залезе; и почти след това изгуби вяра в него. Още преди то да пропадне, се появи нащърбената луна да го погребе. Тя светеше доста ярко с отразена светлина на все още прозрачното небе, но инфрачервеното не можеше да отразява. Вятърът, който се беше появил още през деня, стана по-режещ и набързо измете от Лобня дневната топлина.

По всичките канали на телевизора даваха скучни филми, заснети сякаш на стар телефон. Цветовете им бяха избледнели, към героите се обръщаха с пълните им имена: Елена, Андрей, Константин, говореха равномерно и равнодушно. Страстите им кипяха бурно, но героите ги търпяха стоически — така, сякаш в тоя живот нищо не можеше да ги разклати. Но сигурно имаше кой да ги гледа, щом ги излъчват, сви рамене Иля. Майка му сигурно ги беше гледала след работа. Много успокоява да гледаш как другите страдат, макар и толкова пресилено.