Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

Трябва да заглуши с приказки тази тежест, тази гадост, да я задуши с танци, със силна музика гадината, с веселие — както се размазва с подметка върху асфалта някоя стоножка!

Но с кого? С кого?

Тогава се сети: Гоша! Има телефона му. Той нали му предлагаше: пиши, звъни, хайде да станем приятели! Вторник — и какво като е вторник. Освен това още не е станало късно. Той може и да почерпи Иля със своя смях, със своето пиянство, със своя прашец, с каквото и да е, за да може до утре, до изгрев-слънце, Иля да не чувства времето и да не бъде сам.

Трябва да му се обади от майчиния телефон, както възнамеряваше.

Къде е той? Беше го оставил в стаята й, в нощното шкафче. Там беше и зарядното.

Успя все пак да наостри с ножа една кибритена клечка — този път не се поряза. Седна на пода до майчината врата, като се смееше на намерението си да щурмува стаята с пистолета. А изпод вратата се процеждаше леденостуден въздух и процепът бе запълнен с тъмнина като епоксидна смола.

Нищо; почовърка в ключалката — отвори.

В стаята беше голям студ. Нямаше никого. Пердето на отвореното прозорче се издуваше, летеше. Светна лампата. Вятърът беше пръснал по пода разни справки с печати на сива болнична хартия. От подпрозоречния перваз ги беше издухал.

Седна на леглото, дръпна чекмеджето. И мобилният телефон беше тук, и зарядното.

Включи го направо в контакта зад нощното шкафче, за да не ходи по-далеч. За да не се стори на майка му, че иска да избяга от нея. Ток като че ли имаше, но телефонът не оживяваше, упорстваше. Дай ми го, на теб за какво ти е сега?

А на мен ми трябва, за да звънна на Гоша. На Гошан. За да ме издърпа в града. За да мога да се разходя заедно с него по нощните булеварди, да се натъпча до пръсване в някой бар за негова сметка, за да ме научи как се дрънка безспир за глупости — а хората да ме слушат със зяпнали уста. За да ми прехвърли от своята лекота, от своето нахалство, така че да мога да се запознавам с непознати момичета също като него, за да разбера как се живее за деня дори ако напред има още сто години. И ще отида днес да се пошляя, ясно ли е? Отивам и това е!

За да не мисля.

Затвори прозорчето — за да не го плаши повече.

На телефона светна зелено — монохромният екран светна. Повъртя апарата в ръцете си. Странно беше усещането да държи телефона й. Да мисли, че тя го е притискала към ухото си. Все пак от разговорите в телефона попадат и засядат някакви прашинки от човешката душа. Дали в мембраните, или в микросхемите.

Незнайно защо го погали. Добре. Къде е номерът на Гоша?

Включи за секунда Петиния телефон, бързо намери в него Гоша и набра номера му на майчиния телефон. Готово, може ли да звъни? Вярно, че беше дванайсет без петнайсет. Но не спираше да го човърка, не утихваше.

Натисна бутона с вдигнатата зелена слушалка. Имаш ли останали минути, мамо? Чу се кошмарният сигнал — и Иля внимателно притисна ухо към телефона, на същото място, където бе притискала ухо и майка му.

Позвъня, позвъня: веднъж, пет, десет пъти. Включи се телефонният секретар — Гоша с бодър глас предлагаше да запишат за какво го търсят, кълнеше се, че ще върне обаждането. Не, почакай, нужен си ми сега, а не после. После ще цъфнат налъмите.

Отново го набра. Пак започна да отчита: туут, туут, туут. От другата страна вдигнаха.

— Ало?! — уплашен момичешки глас.

— Привет — рече хрипкаво Иля. — Може ли да говоря с Гоша?

— С Гоша? — разстроено повтори момичето.

— Ами да, Гоша. Това нали е неговият номер?

— Ами Гоша умря — отвърна тя.

— Какво? — рече Иля.

— Умря. Наистина. Преди половин час. От Бърза помощ казаха. Стана му нещо на сърцето.

— Как на сърцето? Тоест?!

— В караокето — отвърна тя, сякаш това обясняваше всичко. — Сега съм в болницата. С него се запознахме тая сутрин. А вие добре ли го познавате? Можете ли да дойдете тук? И милицията дойде. Че аз нищо не разбирам.

Иля прекъсна връзката. Натисна бутона с червената слушалка и задържа, докато телефонът не изключи. По-дълго от необходимото. После го хвърли на леглото.

Тоест, я беше попитал той, макар вече прекрасно да знаеше какво е станало. От какво би могло да стане нещо на сърцето на млад човек, който още няма трийсет години и който сутринта се беше запасил с кока? Само от едно. Свръхдоза. Беше повикал момичетата в караокето, сигурно ги е черпил там: всичко според сутрешния си план. Освен последното.

А това ти му го продаде.

Хазин му беше отказвал, а ти му даде. Хазин, който го беше обиждал, на когото не му пукаше за него, който го беше ползвал като шут — той беше спрял да го тъпче, но ти реши вместо него, направи го посвоему. Изсипа на тоя слабак, на това плямпало, на тоя блажен човек направо шест грама, даде му ги на добра цена! И той ги взе — взе повече наслада, отколкото може да издържи глупавото сърце парцал. Алчност. Глупост. Скотство.