Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

— Петя, моля те! — Гласът й беше развълнуван, поривист. — Какво пак става с теб? Майка ти ми се обади, пита кога съм разговаряла с теб за последен път! И аз осъзнавам, че дявол знае кога? Внедряване, работа, всичко разбирам! Не можеш ли поне веднъж да се измъкнеш настрани и да ми напишеш просто едно такова съобщение: „Нина, с мен всичко е наред, скоро ще се видим“? Баща ти там валкордин пие, майка ти място не може да си намери, а такива неща да им пишеш?… Знаеш ли какво? На мен гласово съобщение не ми стига. Искам видео, ясно ли е? За да видя, че не са те затворили в ничие мазе, че не си завързан, че зад гърба ти не виси някакво там знаме на „Ал Кайда“, и това е! Или нека поне да се срещнем за две минути. Искам да видя, че не са те пребили някъде. И на вашите позвъни? Много те моля. Чуваш ли?

Говореше толкова силно, че мъжът с ушанката повдигна плешивите си вежди. Иля се обърна с гръб към него: „Какво си наострил уши, по дяволите?“; онзи оклюма.

И вече спокойно, без да е обект на чужди погледи, Иля написа:

— Какви са тия клоунади? Работни моменти!

— Не ти вярвам! — отвърна упорито Нина. — Ако не можем да се видим, прати клип! Поне десет секунди!

Иля влезе в архива на Петя: дали няма някой запис, който би свършил работа сега? В който Петя се усмихва: „Привет, Нин, всичко е наред, спокойно“. Не, такива клипове Петя не беше снимал. Вечеринки, сбирки, задържания, гонки с коли из нощна Москва, по крайбрежната улица, на фона на оглушителна музика: все неподходящи!

— Не мога клипове да пращам, ти подиграваш ли се? — написа той, макар да знаеше, че по този начин няма да се отърве. И вкопчен в изплъзващия се под краката му пясък, започна да драпа нагоре. — Добре, хайде, тази вечер ще се опитам да се измъкна за малко! В някое кафене?

— Наистина ли? В нашето? — попита Нина.

— В „Кофемания“ на „Садово-Кудринска“ — предложи той единственото, което знаеше в сегашна Москва. — В девет.

Колкото се може по-късно. По-дълго да протака. Тя ще се обади на родителите му, вероятно ще се обади. Нека им каже: всичко е наред, довечера ще се видим. И половината време до утре ще мине. А после той някак ще успее да се измъкне с лъжа до сделката — и до полета.

— Ще ми паднеш в ръцете, авантюристе! — написа му Нина.

Иля замижа.

Погледна в тъмнината и отново отвори очи. Можеше да го направи.

Какво, наистина ли ще отиде на среща с нея? Не, разбира се. За какво му е? Защо да вижда колко по-добре изглежда на живо, отколкото на снимките? Трябва да приключва вече с тукашния си живот, лека-полека да излиза от него.

До полета.

Само да погребе майка си и да отлита.

Нищо че вече не бива да ходи в апартамента: там нямаше нищо, което можеше да вземе със себе си в Новия свят.

Започна да проверява дали не може да намери и самолетни билети в интернет: оказа се, че може всичко. Дори още днес можеше да отлети, места имаше. Цените започваха от сто и двайсет хиляди. За Тайланд два пъти по-евтино. Но ако всичко мине както трябва, тия две хиляди долара няма да ги усети. Затова пък хотелите в Богота струваха стотинки. Един съвсем приличен, тризвезден, със смешното име Ambar Hotel, струваше хиляда и двеста руски пари на нощ. Там Иля още днес би могъл да пренощува, имаше достатъчно. Приличен на вид хостел в колониален стил. И името предразполагаше: за да не му домъчнее силно за родината.

Реши още веднъж да провери билетите: в колко часа най-рано може да излети утре? Сега се появи някакъв друг сайт, цените там бяха от осемдесет хиляди. От раз четирийсет хилки чиста икономия, колко е това в долари? Повече от шестстотин! Нормално ли е? Ако успее да свърши всичко до шест вечерта. А в колко трябва да е на летището? Два часа, три преди това?

Ето, канеше се да отива в Петината Колумбия, а нищо не знаеше за нея. Отвори Уикипедия, за да прочете: език испански, столица Богота, население четиридесет и осем милиона, граничи с Карибско море на север и Тихия океан на запад. Девиз: „Свобода и ред“. Добре е, че е ред, помисли си Иля: щом на герба пише „ред“, значи в страната цари пълен бардак. Лошо, че е „свобода“. Но от друга страна, с какво могат да ни изненадат? Хареса му още и територията: повече от милион квадратни километра, двайсет и пета по размери в света. Има къде да изчезне.

От Богота веднага ще се завре нейде из джунглата, за да не го намери никой. Макар че защо да ходи в джунглата, когато там имат толкова много плажове? Ето ги и Карибско море, и Тихия океан.

Започна да чете историята, но му стана скучно. Може и на място да я проучи. Сега най-важен е езикът — първите думи. В интернет имаше разговорник, естествено. Буенос диас, произнесе той шепнешком. Буенос тардес. Калиенте. Фрио. Сой ел фуего ке арде ту пиел. Мас деспасио, пор фавор. Но компрендо. Бастанте. Нищо сложно нямаше тук: обикновен романски език, половината корени латински, половината арабски, останали за спомен на испанците от маврите. В университета Иля беше изучавал френски, но испанският беше по-лесен, във филологическия факултет го избираха най-големите мързеливци. За няколко месеца ще започне да го говори. Пердоне. Те керо. Ерес айре, ке респиро йо. Ето, че песента вече я беше назубрил.