Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

Никаква фантастика нямаше в това.

— Станция „Новослободска“ — произнесе гласът на вагона. — Следваща станция „Белоруска“.

Кръгът се затвори. Оставаха още сто.

Пътува, пътува — клюмна и заспа. Гледа — че той не се намира на седалката в метрото, а вече е в самолета. Върти се настрани, оглежда: наистина е в самолет.

— Защо се събуди? — пита го Нина. — Имаме още пет часа полет. Спи, аз ще те събудя, когато започнат да разнасят храната.

— Пет часа докъде? — През прозореца се вижда пронизваща синева, облаците са някъде долу, слънцето бие в опашката на самолета, не може да се разбере в каква посока се носят по небето.

— Ами накъде летим? Със сигурност към Колумбия! — смее се Нина. — Нали искаше задължително да гледаш финала на сезона в Меделин! Това беше твоя идея!

— Точно така — изумено отвръща той. — Точно така. Слушай, гони ме адска жажда. Ще отида да поискам водичка от стюардесата, ще ме пуснеш ли?

Нина се надигна — и той, разтърквайки бузите си, се затътри по пътечката. А всъщност си мислеше само за едно: та тя го бърка с Петя! Как е възможно? Може би вече се е сдобил и с лицето на Петя? Иначе тя веднага щеше да забележи подмяната. Та нали полетът до Колумбия е мечта на Петя, не негова.

Добра се до опашката, но не отиде при стюардесата зад пердето, а се затвори в мъничката самолетна тоалетна, която много приличаше на тази във вагона. Наведе се към огледалото: не, в него се виждаше Иля. Но някакъв странен Иля: загорял, гладък, охранен. С бейзболна шапка с плоска козирка на главата, бяла тениска със златиста щампа. Изми се със студена вода — лицето не се отми, остана си същото. Озадачен и обнадежден, той се върна на мястото си.

Нина го посрещна с усмивка, пусна го до прозореца. Целуна го звучно по ухото, а когато той се обърна, за да я смъмри за лудорията, тя му каза:

— Дай си ръката. Дай я, де!

Хвана ръката му и притисна дланта му към загорелия си корем — който беше съвсем лекичко закръглен. Топъл, копринен.

— Чувстваш ли?

Иля се опита да почувства и сякаш улови в дълбините му лек спазъм като нервен тик.

— Той ли бута така?

Нина кимна.

— Виждаш ли, няма нищо страшно — рече тя.

— Не е страшно. — Но въпреки това внимателно отдръпна ръката си от кожата й: вътре неговият син ли е, или Петиният?

Незнайно защо беше сигурен, че е син.

— Я чуй — спомни си той нещо в опит да смени темата. — Опитах се да вляза в онзи сайт Бога-бота, от баркода на татуировката ти. А той е с парола и не ме пуска.

— Нали ти казах паролата — отвърна Нина. — Забрави ли я, какво? Джей-осем-кей…

— И така, да се събуждаме!

Иля се сепна, замига с клепачи. Над него стояха две ченгета в тъмносини като колумбийска нощ куртки. Единият го подритваше с ботуш по обувката, за да може Иля да се събуди по-бързо.

— Ало! Младежо! С кого разговарям? — повтори по-старшият от двамата, лейтенант.

Как са го намерили?! По телефона ли са го проследили?! Иля седна, огледа се уплашено. Вагонът беше празен. Стоеше на едно място. Ченгетата се мръщеха.

— Моля да освободите вагона! — излая от говорителя машинистът: жив, не записан, нетърпелив.

— Този влак се отправя към депото. Слизаме, чакаме следващия, ясно ли е? — бавно, като на бавноразвиващ се, каза лейтенантът на Иля.

— Да, гражданино началник! — Той скочи с прегърбени рамене.

Двамата се спогледаха навъсено, но не тръгнаха да се заяждат: продължиха да търсят други клошари, които да изхвърлят от влака.

Изтича на перона. Пъхна ръка в джоба си — там ли е телефонът? Не са ли го откраднали, докато е спял?! Не са.

Вече беше обяд; телефонът оставаше включен, батерията почти се беше изхабила. Ами зарядното? Него го беше оставил у дома! И няколко позвънявания беше пропуснал! От майката и от някакъв непознат номер.

Патрулните стигнаха до края на композицията и изскочиха на платформата. Посъветваха се нещо и тръгнаха към Иля. Той почувства погледите им на тила си и тръгна бавно натам, където тълпата е по-гъста, а след това нагоре, без да знае коя станция е там.

Оказа се „Курска“.

И докато се изкачваше нагоре, вече знаеше със сигурност: вечерта ще отиде на срещата с Нина.

Точно до изхода се ширеше огромен търговски център; Иля се запъти към него. Там сигурно ще има от кого да си изпроси ток, да нахрани душата на Петя.

Влезе покрай мързеливата охрана, прегърбен, за да се скрие от камерите, мина през въртележките. И попадна в най-хубавия свят.

Тук звучеше бодра музика и навсякъде проблясваха усмивки, витаеха чуждоземни аромати, стъклените улици бяха ярко осветени, а зад всяка врата се разкриваше не дом, а цяло отделно измерение: тук сякаш имаше тропически остров, там нюйоркски апартамент, другаде се мяркаха парижки покриви. В този свят живееха почти само млади жени, добре изглеждащи и безделничещи. Тук Иля се чувстваше като гастарбайтер, избягал за пръв път от строителната площадка и попаднал веднага на Червения площад.