Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

Та за какво ти пиша всичко това.

Ако имам момче, той не е длъжен да продължи династията, как смяташ? Може да порасне всякакъв. И дядо му може да му помогне в това. А ти още повече. Но преди всички ще бъде майка му. Нина.

И ако сега, след като разбрахте за детето, вие не се помирите веднага с нея, не се запознаете с нея нормално, по човешки, може да се получи така, че то няма да бъде ваше. Няма да се лигавя с теб, още по-малко с баща ми: той се отнесе много несправедливо към нея. Аз се разкаях за стореното от мен, той също трябва да го направи. Иначе няма да има мир. И трябва да го направи сега, веднага, после може вече да е късно. Детето променя всичко. Детето оправдава всичко. Чуваш ли ме?

Веднага.“

Маркира с курсора всичко, което започваше след „нервничите“, за да го изтрие — и вместо да го унищожи, в надпревара със себе си натисна „Изпращане“.

От батерията оставаха двайсет процента.

Зарядното беше калпаво — всичко, което Петя беше успял да получи от него, изхаби за изпращането на писмото до майката. Помоли да му досипят гореща вода в чая: стана още по-разреден.

Това писмо няма да ги успокои. Ще ги забави малко, но бащата така или иначе ще се свърже с Денис Сергеевич. И тогава Иля ще се окаже обкръжен. Дано да успее да научи от Магомед часа и мястото за утрешната среща.

Повъртя телефона в ръцете си. Стрелката светеше. Нима няма никакъв начин да изключи проклетата геолокация?

Влезе в настройките, започна да рови.

Намери го! За да работи геолокацията, беше нужна програмата „Московски паркинги“. Лиши гадината от всякакви права. После откри, че може изобщо да изключи функцията.

Спря я.

Въздъхна: сякаш се беше изцелил от някаква ужасна болест. Поседя в празнотата. Остави Петя да си почине.

Отново включи телефона — и стрелката се появи отново като язва.

Нелечима.

Повече не биваше да седи, трябва като акулите да се движи непрекъснато по-нататък, иначе ще се задуши.

Приспа телефона, допи безцветната студена течност и тръгна, озъртайки се.

Обядва в „Макдак“; това му беше и вечерята. Взе си три чийзбургера по петдесет рубли. Беше нереално вкусно. И засищащо: сякаш бяха напълнили корема му с монтажна пяна.

До срещата съвсем се изтощи, дори започна да забравя, че не е била предназначена за него.

Отиде по-рано, за да отрепетира увереността си пред охраната: не, никой не ме чака, дораснах да се храня при вас. Пуснаха го как да е, а той нагло си поиска такова място, от което да може да се вижда входът.

Включи издъхващия телефон — за мен вода, за теб заряд. С последните пари гуляем.

Хубаво беше да поседи на стол. Протегна крака — изморени от напразното обикаляне от магазините и пулсиращи. В магазините поне беше топло, а на улицата можеш да се вкочаниш.

Не откъсваше поглед от вратата. Дори не докосна водата.

Чакаше Нина. Как ли щеше да изглежда? Какво ли щеше да е облякла? Телефонът лежеше пред него с изключен звук. Отворен на чата с нея.

Защо беше дошъл? Не можеше да не дойде.

Утре, ако всичко мине както трябва, новозакупеният човек Горенов ще отлети завинаги. А бившият Горюнов трябва да се прости с онези, които ще останат в стария му живот. Да види девойката, с която би могъл да прекара този живот. Просто да я види! Защо да иска да види съвсем близо любимата жена? Ето защо!

Нина влетя в заведението десет минути преди уговорения час.

Пристигна, облечена с палтото платно, шал и шапка. Задъхана. Поруменяла от студа на улицата, очите блестят, върху раменете се топи сняг. Едва сега Иля разбра, че е истинска. Че Нина наистина я има: истински човек.

Беше неочаквано висока, почти колкото Иля вероятно. И много бърза. В движенията й нямаше никаква плавност: втурна се в кафенето, свали палтото, тръсна мокрия си от снега бретон. Пуловер с висока яка, панталони с висока талия, бежово-кафяви. Извика сервитьорката, поръча. Двете се засмяха на нещо. Потърси през прозореца познатата кола.

Извади огледалце, изду устни, запърха с мигли. Бретонът й отново падна пред едното око.

Беше наистина странно да я види за първи път — а да знае толкова много за нея. Да помни наизуст чертите и очертанията й. Да й бъде посветен изцяло. Да изпитва нейните страхове и да споделя нейните мечти.

Телефонът изжужа твърде силно, едва не го изпусна.

— Пристигнах — беше написала тя на Петя. — Да ти поръчвам ли нещо?

Иля изчака.

— Извинявай, малко ме задържаха! — отвърна, застивайки на място. — Как си?