Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

— Ще ми станеш ли съпруга?

Тя му изпрати булка с воал и младоженец с фрак. Отпи от втората чаша.

— Голямо си говедо, Петя, но аз зверски те обичам! Да, ще ти стана съпруга, по дяволите! Хайде, де, къде си?!!

Вратата се хлопна, влязоха двама: с пуловерчета, черни якета. Можеха да минат за хора, но очите им бяха вълчи и душеха въздуха. Зашепнаха нещо нечуто на охранителя и той се сви. Единият тръгна вдясно от витрината със сладкиши, другият — вляво — вървяха из всички зали и се оглеждаха.

Иля се притисна към масата, веднага изключи телефона и го остави с гърба нагоре. Поседя със скучаещ вид, загледан през прозореца, дори се прозя, а после поиска сметката с равен глас, като избягваше да гледа към върколаците.

Пъхна ръцете си под масата, за да не се вижда, че треперят.

Нина изобщо не обърна внимание на нахлулите, само се молеше на екрана.

Единият от тях се втурна да проверява тоалетните, другият тръгна да звъни на някого. Иля чакаше сметката и сам броеше — осемдесет и три, осемдесет и четири — за да изпразни главата си от всякакви мисли и да не привлича към себе си никакви електромагнитни вълни. Дочака рестото, дребните остави на сервитьора, започна бавно да се облича. Докато се обличаше, успя да си помисли: ако единият от тези е Игор К., край с Иля.

Тръгна прегърбен към върколака до входната врата, притисна телефона към ухото си и започна да говори в него: да, любима, разбира се, не се притеснявай, скоро ще дойда. Нина се обърна с лице към него, той й се усмихна — и тя, все още замаяна, все още витаеща, отвърна на усмивката му.

И тази топла вълна го понесе покрай преследвачите, през ровещите сгърчени пръсти към улицата. Зад гърба му мърмореха: „Няма го тук. Да няма някакво забавяне при пеленгуването?“.

Мина покрай витрината, за да може още веднъж, за последен път, да й се нагледа. Нина седеше в яркия аквариум и се взираше право в Иля, но вероятно виждаше себе си.

Красива.

След пет минути й изпрати от тъмния двор: „Видях те, не можах да вляза, там имаше хора, които ме търсят, бяха вътре в Кофемания, трябваше да изчезна, прости ми, моля те!!“.

И тогава батерията падна.

Заредиха се тъмни улички, ръце в джобовете, натрошен лед под краката, луна в мъглата, цялата нощ отпред. Стигна до булевардите: плешиви дървета, строени в колона, чакат конвоя. Намери една улица, от която се чуваха гласове: „Никитская“. Цялата улица беше пиянска: разни барове, малки клубове. Ето, помисли си Иля. Трябва да вляза в някой бар. Там няма да премръзна. И да спя, няма да ми позволят, но и на студа няма да ме изгонят. А нали трябва само нощта да издържа.

Опита в първия попаднал му бар, пред който се мотаеха хора. Влезе от студа в сладникавата пара, слезе в мазето, а там синя светлина, диско кълбо над дансинга, по стените танцуват проблясъци. Измореният диджей — петле със златно гребенче — стене сластно: „А сееееега нашата всеобща любимка — Селена Гоооомееес!“.

Остави телефона на бара да се зарежда: той слабееше, изтощен, пиеше на малки глътки.

Музиката гръмна: първо задушевно подсвирване, после тъничък момичешки гласец: The world can be a nasty place… You know it, I know it! и още мяукания, английският на Иля се изчерпа, после такива баси, че всичките ти вътрешности започват да вибрират, пушек машината пуска завеса, някакви неподстригани кльощавеняци, пияни до козирката, се тълпят на тесния терен, млади момичета в туники, младежи в размъкнати блузи до коленете, очите затворени, ухилени до уши, лицата греят от щастие, в ръцете коктейли, прегръщат се, крещят си един на друг нещо в ушите; тръскат глави и реват нещо в отговор, Селена мяучи: „Kill’em with kindness, kill’em with kindness, kill’em with kindness! свирене, стробоскопи, пушек, усмивки, Go ahead, go ahead, go ahead now.

Единственият трезвен тук беше Иля. А не биваше да пие: в джоба си имаше само четиристотин рубли до края на живота си. Стоеше в тъмнината, гледаше от ъгъла проблясващия дансинг, децата, които бяха със седем години по-малки от него, присвиваше очи под стробоскопа — той изрязваше по два кадъра от всеки три, получаваше се нещо като стар филм.

Пропусна едно ентусиазирано парче, второ — днес диджеят пускаше само такива, от ученическите дискотеки. Кльощавеняците това ги устройваше: те сладко подпяваха един на друг, хващаха се за ръцете, крещяха: ухуууу!

Беше трудно, но Иля направи крачка към тях. После още една.

Излезе на края на света. Тропна с крак. Вдигна ръка. Помръдна рамене. Плесна с ръце. Вътрешностите му трепереха. Мембраните заглъхваха. Тропна пак. Извън ритъма. Да танцуваме. Твърде силно. Да танцуваме! Плесна. Къде си, Гоша? Исках с теб точно така да направим. Раз! Вчера потъгувахме, днес танцуваме. Какво остана от теб? Два! Нищо! Засега! Три! Още! И преди седем години искаше така! Какво чувствах тогава? Извън такта. Раменете увиснаха. Краката омекнаха. Не ще да се огъва. Раз! Ушите боляха. Да танцуваме. Какво чувствах тогава? Искам пак да го почувствам. Дискотеката продължава. Животът продължава! Раз! Ляля. Та-та!