Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

— Да почакам в коридора? — попита Иля.

— Стойте тук.

Магомед, Мага, чакай ме, вярвай в Хазин, скоро ще дойдем, всеки момент, нищо сериозно не се е случило. Само пресипнахме, онемяхме, не можем да ти извикаме, отваряме уста, а там няма звук. Сега ще дадат паспорта, ще се извинят за чакането, и аз-ние ще полети като вятър към теб!

Шкембелията се върна след още двайсет утроени минути.

Сякаш му бяха позвънили от онази канцелария, в която Иля току-що беше шепнал отчаяно.

Измърмори нещо на чиновничката, тя послушно удари печата и тикна пред Иля новата скърцаща бордова книжка: подпишете се.

Иля се подписа с обичайната си кардиограма. И гражданския паспорт му върнаха.

А милионите волтове още висяха над главата му, не искаха да се разреждат.

Хотел „Президент“ се намираше на десетина минути от метростанция „Полянка“: зад висока ограда от ковано желязо се издигаше тухлена ръждивочервена нова сграда с височина двайсет етажа, увенчана с нещо кафяво като каски, кивери [9] Цилиндрична парадна военна шапка с плосък връх и украса. — Б. пр. или детски формички за пясък. По архитектурата си сградата напомняше за обикновените блокове и изглеждаше неуместно сред държавническите сталинки на „Якиманка“: сякаш се беше издигнала някъде в Солнцево или Орехово и се беше пренесла в центъра, беше си избрала по-красивичко местенце, изпращайки неколцина старци на гробището, беше се оградила от съседите чрез ошипена чугунена отливка и просто си клечеше там. Но пред нея се разкриваше изглед към Кремъл и името „Президент“ не се оспорваше от никого.

Когато вече се приближаваше към хотела, Иля си мислеше: как не се бои Магомед да прави бизнес на такова място? Игор К. например се крие по сметищата, седи си в дупката, праща на Петя компромати по телефона, за да може, ако нещо стане, да потънат и двамата. А Магомед Портиера казва: питай за мен на рецепцията. Може да не е никакъв портиер, а само да се преструва?

Порталът в чугунената ограда се охраняваше от облечени в черно охранители с автомати. Иля преброи пет камери от него до входа. На паркинга бяха спрели малко коли, все огромни офроудъри с огледални стъкла, всички с чужда регистрация. Пред хотела имаше площад, на който се издигаха няколко флагщока с цветни знаменца. Не се виждаха никакви туристи, изобщо — никакви ненужни хора.

Иля бутна вратата, озова се в огромно фоайе, облечено в бял мрамор, застлано с пътеки в тъмносин цвят. Таванът стигаше до четвъртия етаж, от него висяха странни светила: огромни светодиодни кръгове сипеха светодиоден дъжд. Изглеждаше едновременно евтино и грандиозно. По ъглите стърчаха улични павилиони, които продаваха сувенири от една въображаема Русия. На видно място се кипреше бял роял с гравирано в златно име.

Из фоайето се разхождаха ченгета, някакви мургави хора в костюми, насядали по масите, разговаряха чрез инфразвук, загледани някъде настрани. На рецепцията се усмихваше школувано белокожа жена, която, изглежда, стопаните неведнъж бяха хващали за врата и я бяха завличали да я чукат в някой от луксозните апартаменти.

Гледаха Иля като някой пришелец.

Той се приближи до белокожата, тя разтегли ярко начервените си устни, не попита втори път за името. Поднесе слушалката към ухото си, прошепна нещо, застина.

— Седнете.

Иля потъна в дълбокия и хлъзгав кожен диван; охраната открито го разглеждаше; белият електрически роял свиреше сам някаква сложна мелодия, клавишите хлътваха под невидими пръсти; тежките кристални полилеи светеха и през деня.

Отпусна го, отнесе го, роялът свиреше приспивно: нощ без сън.

В дъното на фоайето се разтвориха вратите на асансьора, излезе човек. Борчески врат, къса брада, бретонче, синият костюм изпънат върху обемните ръце като олимпийско трико. Закрачи към Иля, поклащайки се — уверено, знаеше целта.

Иля веднага се разсъни.

— Магомет? — изправи се той срещу него.

— Ща заведа.

Беше с една глава по-висок от Иля, а по ширина — два пъти. Движеше се половин крачка назад от него, като го насочваше и скриваше пътя за обратно.

Отведе го в асансьора, натисна предпоследния етаж, застана с лице към Иля — в упор; пристигнаха — до асансьора имаше други двама брадати борци, но в някаква униформа като че ли. Пистолетите им стояха в разкопчани кобури, доста големи: май бяха автоматични, „Стечкин“. На показ.

И в апартамента имаше хора в костюми, но якичките им бяха разкопчани на бичите шии. Спряха Иля, опипаха го, пребъркаха го, дори с металотърсач го провериха. Неговият „Макаров“ тук с нищо нямаше да му помогне.