Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

Накрая го пуснаха.

Апартаментът беше огромен; през прозорците като на длан се виждаше храмът „Христос Спасител“, а директно пред него — полуостровът „Красний Октябър“. Стаите бяха подредени в анфилада от двете страни, сякаш бяха поставили едно срещу друго две огледала. Мебелите бяха резбовани и позлатени: фотьойли, табуретки. Седяха трима сериозни мъже с побелели косми в черните прави коси, гърбати носове. Навътре, в стаите, се чуваха други гласове: говореха гърлено, кискаха се като врани.

Един се обърна към Иля. Останалите гледаха футбол на плазма.

Футбол, не новини.

— Аз съм Магомед. Хазин ли те праща?

— Да. За парите.

— Кило и половина?

— Ще има кило и половина. Първо парите — отвърна твърдо Иля.

— Иса, дай му парите.

Приближи се млад, чевръст тип по риза и с червен пакет „М-Видео“ в ръцете, лек на вид. Иля се напрегна: незнайно защо очакваше обемист спортен сак.

— Колко са там? — попита той, като се опитваше да звучи спокойно.

— Колкото трябва, двеста и петдесет евро — усмихна се Иса. — Какво, ще броиш ли?

И просто му подаде пакета. Иля погледна вътре: вакуумирани найлонови пакети, натъпкани с виолетови хартийки. Никога не беше виждал такива, извади да ги погледне на светло. Хартийки по петстотин евро. Има ли такива? Ако има, то в една пачка са петдесет хилки, а в пет пачки — двеста и петдесет. Вакуум.

Кимна. Започна да отстъпва.

— Ще отнеса парите, после той ще донесе стоката.

— Давай, давай — рече Магомед. — Отивай. И му кажи да си включи телефона.

— Изключен ли е?

— И му кажи, че ако още един път ни спретне такава игричка, салям алейкум ще му се случи. Той знае — провлачи лениво и равнодушно Магомед.

— Ще предам.

— Кажи му, че сме го проверили. Всичко знаем за бащата. Майната му на баща му, кажи.

— Ясно. Аз съм просто куриер.

— Ами предай му всичко, куриере. Предай му, че ако стоката не се появи до три часа, ще действаме по-твърдо с него. Чадърът няма да му помогне, кажи.

— Добре.

— Днес му пратих есемес, но той нещо не отговаря. На теб отговаря ли ти?

— Без телефон дойдох. Сутринта отговаряше — рече Иля. — Сега нямам връзка с него.

— Една картинка му пратих. Снимка. Не е ли получавал? В Уотсап пише, че не е доставена.

— Нали казах, че не знам. Пратиха ме тук за парите, трябва да ги взема и да ги занеса.

— Искаш ли да те откарам? — предложи чевръстият. — С кола ли си?

— С такси — отвърна Иля.

— Как возиш такива пари с такси, дай да те откараме, брат! — усмихна се чевръстият.

— Имам инструкции — упорито тръсна глава Иля.

Хората, които гледаха плазмата, не се обръщаха. „Монако“ играеше с „Пари Сен Жермен“.

— Инструкции, дрън-дрън! Добре, кажи му, че ако до уговорения час няма стока, ще му изчукаме кокошчицата. Ако до довечера няма — него самия ще изчукаме. Ако това не го научи на нищо.

— Какво? — попита Иля. — Каква кокошчица?

Чевръстият се усмихна. Магомед се почеса по веждата.

— Иса, къде ми препрати снимката, покажи на момчето.

Онзи се порови в телефона си, отвори снимка: едно момиче влиза във вход на пететажен блок. С палто платно, шапка, шал.

Нина.

— Това е неговата. Нашите партньори намериха адреса й, работата, всичко. Да се хваща да я спасява. Така му кажи — до три часа стоката да бъде тук. Нейното тате не е генерал, да го духа. Така че бързай, ясно? И му кажи да си включи телефона.

— Ще кажа.

— Какво са парите, брат? Боклук. Взимай, не ми е жал, още имам! — засмя се Магомед. — Но животът се дава само веднъж на човек, нали знаеш? Пушкин го е казал.

Обърна му гръб и се задълбочи във футбола.

— Ща заведа — избоботи в ухото на Иля синият борец с брадата.

В асансьора непрекъснато гледаше Иля в очите. Търсеше нещо там. Но за седем години Иля се беше научил да превръща очите си в мътно стъкло.

Борецът го отведе до изхода, обърна се и тръгна с поклащане назад.

Прави каквото щеш с тия пари, Иля.

Червената торбичка подскачаше на ръката му като найлонка с гуменки, нищо не тежеше.

Иля си помисли: ако се пробие и на тротоара се изсипят петдесет хиляди евро, няма да усети. Уви торбичката около парите, пъхна ги под якето, изду го. Огледа се — вървят ли брадатите след него? Вървят ли коли? Като че ли не. Дотича до метрото; пак се огледа. Скочи в един празен вагон: тук със сигурност щеше да ги забележи — ама нямаше. Просто го бяха пуснали, бяха го натъпкали с пари за цял живот и му бяха казали: върви.

Сега накъде?

Да смени? Да купи билети? Да лети? Да ги сложи в банка?