Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

— Аха — рече Иля.

— Ой, ами Израел, между другото, имате ли предвид?

— Разбира се — отвърна Иля. — Защо не?

— Израел общо взето е уан лав! Мъничка такава страна, с размерите на Московска област, дори по-малка, а всъщност — цял свят. Нощният живот в Тел Авив продължава двайсет и четири часа, има всякакви клубове-барове-дискотеки, кухнята им е пръстите да си оближеш — всичките тези хумуси, туршийки, маринати, месо — ум да ти зайде! Рибните им ястия също са ънриъл! Хората са много модерни, културният живот е сериозен, адреналин и хормони, животът кипи! Само четиридесет минути — и си в Йерусалим. Целият град е построен от един вид камък, от бял пясъчник на три хиляди години, и там е храмът „Гроб Господен“, и „Ал-Акса“, и куполът над Основния камък, и Голгота — всичко на парче земя от няколко квадратни километра, бясна енергия! Вървиш и се чувстваш като буболечка, като мушичка еднодневка. О, още пролетта сигурно отново ще отида. А имат и две морета: Червено в Ейлат — просто рай за скуба дайвърите, а в някакъв си Ашдод — обикновен плажен отдих. Вярно, че точно сега там не може да се почернее твърде — късмет ще е, ако хванете и двайсет градуса. Но! Има я Куба! За Куба да разказвам ли?

— Разказвайте.

Да разкаже за Хавана със старите й американски автомобили, с баровете, в които креолки и мулатки нощ след нощ забравят в танци бедността си, с нелегалния риболов на риба меч и бракониерските шашлици в тайните заливи; да разкаже за Рио и живота в студентския хостел на Ипанема: до обяд плажен волейбол, след залез-слънце кайпириня в кокосова черупка и самба директно на улицата; да разказва за флотилиите по Амазонка, за немските колонии във Флорианополис, за построената от Нимайер сред джунглата столица град Бразилия във формата на птица с разперени криле. За Хонконг, за Малдивите, за Южна Корея, за Черногорието. Разказвай, не спирай.

— И така, какво решаваме?

— Трябва още да помисля. Благодаря.

Стана, закопча се, излезе.

Момичето Гуля посъбра брошурките на масата, под едната намери задграничен паспорт на името на Горенов, Иля Сергеевич. Изтича да го извика, но той се беше изпарил.

Колелата на електричката потракваха, мяркаха се стълбовете на уличните лампи, Москва зад прозореца се разтопи и се разтече, за да се влее след половин час в Лобня. Москва не се опитваше да задържи Иля, не го уговаряше. Като искаш да пукнеш — ами пукни. Мащеха беше Москва за Иля, не й пукаше за него. А Лобня беше като майка: чакаше го.

Ядосваш ли ми се?

Нямам пари за опело и погребение. Идвам при теб с празни джобове. Погребалните агенти поискаха от мен да постъпя по християнски, но нямам с какво. Сега не знам какво ще правят с теб и какво — с мен. Няма ли да ми простиш? Винаги си ми казвала, че думите не струват нищо, че всичките мои „прости“ са една кръгла нула, думите са просто звуци, значение имат единствено делата. Но аз ти нося само едни думи.

Ядосваш се.

Знаеш ли, че като бях съвсем малък, ние със Серьога и Санка отидохме на един строеж. Те ми казаха, че в изкопа работниците са забравили строителни патрони, и на мен се падна да се спусна долу да ги взема. Спуснах се, но после не можах да се изкача обратно. И тогава за пръв път разбрах, че мога да умра. Никога не съм ти разказвал това, мамо, защото се страхувах, че дълго няма да ми говориш, както след онази история с котарака.

Стените на изкопа се оказаха полегати и аз се катерех нагоре, за да не остана в дупката. Но пясъкът се плъзга между пръстите ми, стената се свлича надолу и ме влече към нечия паст, която е отдолу вместо дъното, макар че аз пълзя към небето. Кой ме тегли към смъртта, нали не си ти, мамо? Нали искаше да живея, говореше ми, че все още мога да започна отначало!

Можех да постъпя иначе. Можех да остава виолетовите пари за себе си и да те погреба по царски. Щеше да те опее най-гласовитият поп в Лобня, щеше да получиш най-красивия и тих участък, щяха да ти поставят мраморен паметник и лятно време над пейката от ковано желязо винаги щеше да има сянка от липи или брези. Щях да им заплатя за сто години напред и никой нямаше да те притеснява. Нямаше да се скъпя на пари, но и без това щяха да ми останат още за сто години в Новия свят.

Но на дъното на дупката не си ти, мамо.

Ти не си сърдитият дух в апартамента ни, не си затръшналата се врата, не си ехото в коридора, просто ми домъчня за теб. Умря ти, няма те. Все ти е тая къде ще те заровят. Нищо не можеш да ми забраниш, за нищо не можеш да ми се скараш. Самотно ми е от тази свобода, тъжно ми е без караниците ти. Но единственото, което можеш да направиш за мен, е да не разговаряш с мен.