Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

Тя просто много ми харесва — тази Нина, разбираш ли? И тя трябва да живее, да живее за двама, трябва наистина да стигне до две хиляди и седемнайсета и по-нататък.

Аз също се опитах да стигна дотам с измама. Почти ми се получи. Но сделката се оказа такава, че или тя — или ние двамата с теб.

Искаше ми се да можех да спася и теб, и нея, исках и себе си да спася, и Петя, но можеше да бъде само един и аз избрах нея. Нека само да се отдръпне по-далеч от ръба на изкопа, а на мен вече ми е все едно. Разтварям пръсти, нека пясъкът ме повлече надолу. Живите отиват при живите, мъртвите — при мъртвите.

А можех да постъпя и иначе. Можех тази нощ да спя в самолета, а утре да се събудя в Новия свят. Всичко беше в моите ръце. А всъщност никъде нямаше да избягам, дори да бях излетял, никога нямаше да завърша този разговор с теб; дори да те бях опял, мислех, че не е страшно да убиеш, а се оказва, че като убиеш другите, убиваш и себе си: с тази отрова умъртвяваш нерв, жив корен, и продължаваш да съществуващ като мъртъв зъб.

И все пак много ми се искаше да посъществувам още, лъгах, както мога, и се извъртах до последно. Но сега всичко като че ли си идва на мястото. Лека-полека ме пуска, мамо. И повече няма да бягам.

Ако искаш, ме прокълни, че постъпих така с теб.

Винаги съм се страхувал повече от това, че ще престанеш да разговаряш с мен, отколкото от боя.

— Да я вземете ли сте дошли?

— Аз… Искам още веднъж да я видя.

— Че какво има да гледате? Крайният ви срок приближава, добре, да речем още една седмица. После започват да се начисляват глоби. Вик, иди му отвори. Иначе току-виж се наложило като клошарка, а градът не се охарчва твърде за такива!

Вика го поведе през олющените кабинети към хладилното помещение, дръпна резето, отвори вратата, пусна осветлението: светна само една луминесцентна лампичка, живачната колба капризничеше. Иля се забави на прага: не знаеше как да погледне майка си, страхуваше се да се прости с нея.

Пристъпи напред.

През тези дни някои мъртъвци ги бяха прибрали, други бяха пристигнали, местеха количките от място на място и майка му също я бяха преместили до друга стена.

Сега лежеше сама, право срещу входа. Топлата светлина от старата спирална лампа падаше върху лицето й и го нагряваше, смекчаваше го, придаваше му руменина. Устните, които предишния път му се бяха сторили свити, сега изглеждаха спокойни и дори сякаш съвсем леко се усмихваха. Беше обърнала лицето си към Иля.

Той постоя, после се наведе, докосна с устни челото й. Сърцето му се отпусна. Всичко му се проясни.

— Довиждане, мамо. Прибирам се.

Микробусът с черни прозорци продължаваше да стои пред блока, дори беше допълзял по-близо до входа му — и не спеше. Иля мина покрай него, без да се крие. Погали звънците на домофона, разтвори по-широко вратата. Тръгна нагоре по стълбището, без да бърза, като се вглеждаше внимателно, поемаше всички аромати.

Отвори, съблече се, изми си ръцете, сложи супата да се топли. Беше останало точно за една купа. Не се беше вкиснала за една седмица, даже напротив — беше станала по-вкусна. Включи телевизора, започна да гледа новините: по канал „Лайф“, любимия на Денис Сергеевич.

— „В Москва е убит сътрудник на правоохранителните органи. Тялото на майор от полицията с прободни рани беше намерено днес от работници на територията на Трехгорната манифактура. Следствието работи върху няколко версии…“

Намали звука. Започна да се храни.

В този миг от телевизора го погледна Петя Хазин. Цветна усмихната снимка, кадър от живота в Инстаграм. Иля се задави с кора от хляба: мислех, че повече никога няма да те видя, Хазин, след като телефонът ти вече не е у мен. А ето те и теб.

След това Петя угасна, а вместо него започнаха да показват как репортерка с червен микрофон чука на желязна врата. Отварят й — възрастна жена с прошарена, все още начупена коса, с тъмни очи като два кладенеца, разстроена, тя веднага се опитва да затвори вратата, но операторът вече я е уловил в обектива, вече дои мъката.

В долната част на екрана надпис: „Светлана Хазина, майка на убития“. Шепне нещо. Ето значи как изглеждала. Иля изключи звука съвсем, за да може тя само да мърда с устни.

После излезе висок човек с конска физиономия, с кестенява грива — лицето му се изкриви, удари силно камерата, дръпна жената вътре, хлопна вратата.

— Простете — помоли им се Иля, но телевизорът не предаваше към другата страна.

Отново започнаха да показват цветния усмихнат Петя, неподвижния.