Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

Стараеше се.

Изпоти се. Свали якето. Отиде в тоалетната, напи се със студена вода от чешмата. Биеше на ръжда и хлор. Изми се. Върна се на дансинга. Тежко му е на трезвеника. Колко му е тежко на трезвеника, господи.

Набиваше подметки в пода, мачкаше стоножки. За смъртта на Гоша. За смъртта на Петя. Оттече се! Да танцуваме! Ухуу! Ние ще си тръгнем, те ще останат! Ние нали сме живи! Защо да се оплаква! Кимаше с глава в такт с музиката — все по-точно.

Сам насред дансинга, в мехура.

И Нина ще остане, и бащата на Петя ще остане, и майка му. Ще намерят Петя. И всичко, което им заплете тук, добряко, ще се разпълзи, ще се разкъса на майната си. Ще разберат, че е убит. Че в телефона му се е наврял някакъв паразит. Че е карал трупа да танцува, дърпал му е конците. Че вместо сина им убиецът е молил за прошка, че той е направил предложение на любимата. Дали ще разберат, че това не са били превземки, не са били подигравки? Не. Няма да разберат. Излязъл затворникът, отмъстил на оскърбителя си, не се наситил, започнал и семейството на заклания да тормози. Ще приемат спазмите ти за гримаси. Покайвай се колкото искаш — те биха предпочели предсмъртното ти хриптене да чуят. Дали след това тя няма да махне детето? Тата! Ляля! Силно беше: дори себе си не можеш да чуеш. Раз. Раз. Раз. Час, два, три.

— Смееешен си! — извика в ухото му някакво момиче. Той й кимна.

Пи още вода от чешмата. Отново на дансинга. Закопава и отлита.

Усмивката на Нина над телефона. Пръстен, цветя, шампанско. Така не е по-добре, а как е?

— Имаш ли цигари? — попита той момичето. — Да запалим?!

Излязоха от мазето на студа. На вятъра.

Три през нощта, всички ченгета спят? Включи телефона. Той почти не се беше заредил, макар от няколко часа да седеше включен в мрежата. Сигурно изтичаше допълнителното време на Петя.

Имаше нови съобщения.

От Портиера: „В 10 в хотел Президент, нека твоят човек да пита за Магомед на рецепцията, ще успееш ли?“.

От Нина: „Това е свинство. От тяхна страна“.

На Портиера: „Ще успеем“. На Нина: „Обичам те!!!“. В три през нощта: обичайното време за признания на Петя.

А ти, Иля, какво можеш да направиш? Какво можеш да направиш, след като всичко е вече направено. От мазето дънеше бас, отново се чу подсвирване и сладко гласче. Излизаше цветен пушек.

— Да идем у нас — казваше стоящо наблизо пияно момиче на някакво пияно момче.

Целуваха се, смееха се. В пушека им се явяваше нещо прекрасно, изумително. Животът им обещаваше, че само ще ги глези.

Стрелката светна.

Повече не бива да държи телефона у себе си. Да не си мислиш, че вълците толкова лесно са се отказали от теб? Не: та те ще накарат управителите да извадят всички камери, ще разпитат сервитьорите, ще търсят Петя на записите. Ще сравнят времето, ще намерят Иля. И следващия път погледите им няма сляпо да се плъзгат по него, а ще го гледат в очите.

Трябва да се сбогува с Петя. Да се отърве от телефона. Още сега. И без него не остава много.

Рано сутринта във ФМС — с надеждата, че никой не е звънил с въпроси на майка му, че всичко е минало по план. После, с паспорта, в хотел „Президент“. Оттам с парите в моргата. От моргата на самолета. Утре вечер Иля няма го има тук. Та-та-та! Днес е последната нощ. Да танцува!

Върна се обратно, вече беше сам на дансинга. Никой не му и трябваше.

Взираше се в стробоскопа.

Време е да се отърве от телефона. Да свали нашийника, да свали кръста. Най-важното вече е казано и чуто.

Просто да го изхвърли? Да го метне в реката?

Тогава със сигурност ще разберат — и то бързо — че е писал самозванец. И вместо мира, който се бе опитал от името на Петя да сключи с тях, вместо покой щеше да има безкрайна тъга, а за всички тях — ужас и никога незатваряща се рана.

А може да отиде сега на Трехгорка — и да върне телефона на Петя.

Сега, сякаш са го убили тази нощ. В студа сигурно не се е променил много. Иля не е експерт. Може да мине за истина. Може ли? Трябва да опита. За да бъдат приети Петините извинения, да бъде зачетено разкаянието; за да може любовта му да ехти във въздуха още поне някоя друга година.

Не бива да отнема на Петя и тази седмица.

Но ако утре нещо се провали? Как ще я кара без телефон, без връзка? Как ще се чуе с Портиера, ако закъснява?

Все някак. Това тук е по-важно.

Довърши танца.

И си тръгна.

Написа на бащата, че му прощава за всичко и моли за прошка — искрено, защото вече разбираше за какво се извинява. На майката просто благодари за любовта, за това, че не го беше изоставила, че бе търпяла и прощавала. На Нина — че вечно ще му липсва и да прости и винаги да прощава на родителите му, защото те остаряват, вехнат и се разпадат, но ако тя им отнеме внука, от Петя няма да им остане абсолютно нищо. Всеки трябва да остави прощално писмо: и докато крачеше в мъглата, Иля вече беше съставил наум всичките.