Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

А когато се добра през тухления лабиринт до капака и натисна бутона на телефона, за да запише буквите, той разбра: нищо на никого няма да изпрати. Телефонът примигна за един последен път и окончателно умря.

Намери същия лост, напъна се — едва успя да помръдне капака, като гранитна плоча беше. Започна да изтрива отпечатъците от телефона. Дъхна на стъклото, изтри с ръкав изпотеното. Не биваше да остава нищо от Иля.

И в този момент зад гърба му се чу говор, стъпки — приближаваше компания от пияни хора. Идваха от баровете — може би от „Хулиган“.

И с всяка крачка се приближаваха право към него. Към него! И се появиха. Секундата му стигна само да хвърли айфона долу.

Но не и да върне обратно капака.

Утрото на новия ден настъпи неохотно, улиците бяха затиснати от мъгла, слънцето се разтвори в нея като шипяща таблетка. Сякаш бог се беше тръшнал с грип и днес просто не можеше да се насили да нарисува света както трябва. Ръмеше.

Нямаше представа какво бяха успели да видят пияните на Трехгорка и какво не. Отдалечи се от капака с гръб към тях, не се обърна на подвикванията. Нямаше откъде да разбере новините: телефонът вече беше у Петя. Самотно му беше без този черен апендикс: отекващо в душата, празно в джоба.

Иля чакаше на „Новослободска“ още преди да са отворили, втори в негласно определената опашка. Охраната на входа на ФМС си беше пуснала радио; все още не приемаха посетители, Иля се притисна към стъклото, за да може по треперенето му да отгатне дали са намерили Хазин, има ли заподозрени.

Водещите говореха за Тръмп — тук охранителят позасили, но после, когато като че ли започнаха да говорят за Трехгорната манифактура, му доскуча и го намали.

Накрая отвориха, Иля се шмугна в тоалетната: да провери как изглежда. От огледалото го гледаше същият човек, когото бяха пуснали от ШИЗО: със зеленикав цвят на кожата и смачкан. Зализа косата си с вода, опита се да се усмихне. По-добре да не го прави.

Докато се любуваше на себе си, в чакалнята вече се бе напълнило с народ. Ведомството беше ремонтирано и беше придобило някак по-човешки вид: кабинетите за връчване на паспорти направени от стъкло, машина дава билетчета с номера. В прозрачните кабинки викаха по фамилии онези, на които всичко беше готово.

А Иля все не го викаха: нима майка му беше пропуснала позвъняването? Намерили са го в търсачката? Или службата за безопасност е хванала Наталия Георгиевна за ръчичката?

Не, просто му бяха оставили известно време да се поизтормози. След това извикаха строго: „Горенов!“.

Той дори не се позна.

Внезапно се усети, влезе и първата му работа беше да погледне към компютъра на лелката: дали чете новините? Взеха му паспорта, взряха се в него. Не му намигваха, по никакъв начин не намекваха за връзките му.

В коридора се появиха трима души в сини униформи и на Иля в неговата стъклена кабинка също му се прииска да стане прозрачен.

— Почакайте — рече чиновничката.

Вдигна слушалката, извърна се от Иля и започна да ръси отровна слюнка върху телефона:

— Да. Горюнов. Да. С е. Не знам. Аз какво общо имам? И какво? Наново? Чрез съгласуване? Добре.

Остави слушалката и се потопи в компютъра. Иля вече го нямаше в тоя кабинет. Жената пишеше нещо с един пръст, мърдаше мазната мишка. Несъществуващият Иля се размърда; тя го погледна намръщено.

— Всичко наред ли е? — не издържа той.

— Не знам — тя кликна върху нещо в обърнатия екран. — Ще кажат.

Дори снощните пиянки да бяха минали покрай капака, на сутринта работниците със сигурност ще се натъкнат на дупката. Млечната светлина е попаднала във вътрешността, разбудила е Хазин; сега там вече заграждат боклука, първо са се заели с работниците: който не може да се оправдае на руски, първо него ще обвиним. Ще разпознаят Петя по значката, разбира се, след това е само въпрос на време кога всичко това ще попадне при журналята, кога ще се появи по телевизията и дали Магомед гледа телевизия.

В кабинета се вмъкна шкембелия с пагони, плюнчейки пръсти, разлисти опърпания граждански паспорт на Иля, изучаваше през очилата си печатите и отметките. Взе паспорта със себе си. Стана задушно като пред буря, във въздуха се нагнетяваха милиони волтове. До срещата остава час и нещо, а тия гадове с пагони още го държат, мотаят го, протакат, навиват времето му като маркуч на макара, съвещават се: да го помилват или от скука да го накажат, заядливците.

Излъга ме ти, Наталия Георгиевна, няма да ми простят грешката във фамилията, държавата трябва да отчита правилно всяка своя въшка, без това не може да й търси сметка. Ако можеше толкова лесно за петдесет хиляди рубли да се купи свобода, нямаше ли всички хора отдавна да са се запасили?