Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

Всички магазини продаваха различни неща, но въпреки това еднакви: хората идваха тук, за да си купят нова самоличност. Купуваха рокли с мисълта, че заедно с тях ще получат ново стройно тяло. Купуваха обувки, защото всеки един чифт принадлежеше на Пепеляшка. В часовниците за сто долара имаше пружинка, която навиваше самоуважението. И всички усмихнати магазини продаваха щастие.

Хората бяха готови да похарчат цялата си заплата за щастие, че дори и на кредит да го вземат. Откакто бяха пуснали щастието на свободна продажба в моловете, хората някак си бяха забравили за превъзпитанието. Иля наблюдаваше всичко това от птичи поглед: самият той беше влизал за последен път в търговски център преди седем години, а и сега се беше намърдал тук само с хилядарка и половина. Няма как, щеше да си остане нещастен.

До утре: а утре самичък ще се обнови.

Обиколи всички кафенета, навсякъде попита дали има зарядни. В едното казаха, че ще му дадат, ако си поръча нещо. Взе си слаб чай и кифличка: похарчи една трета от парите. Започна бавничко да отпива от чая и да захранва Петя със слаб ток.

Попита: „Какво се е случило?“.

А тя отвърна: „Написах ти писмо“. И в този момент писмото падна в кутията:

„Петя,

Вчерашният ти разговор с баща ти ни изправи на нокти. Днес баща ти звъня в управлението, използва разни връзки, разговаря с твоя Антон Константинович. Той казва, че трети ден не си ходил на работа. Не знае нищо за никакво внедряване. Не разбираме какво става. Разговаряхме с Нина — тя също не те е виждала от понеделник. Единственото обяснение според баща ти е, че тази операция не е по милиционерска линия, а от другата ти служба, от онзи Денис Сергеевич. Сега се кани да си скърши хатъра и да му звъни, за да разбере какво става, и да се успокои. Можеш да си представиш какво му струва това. Много те моля да намериш възможност да ни се обадиш.

Петенка!

Ако си попаднал в някаква недобра ситуация и си принуден да се укриваш, искам да знаеш: за нищо няма да те съдя. Няма да ти бъркам в душата, за да диря подробности. За мен е важно само едно: да си жив и цял. Ако се страхуваш да разговаряш с нас заради нещата, които си натворил — не е необходимо.

Освен това съм абсолютно сигурна, че не си направил нещо наистина страшно, а и не би могъл. Не те идеализирам: знам, че си избрал такава работа, в която няма как да останеш чист. Но за мен ти си просто моят Петя. Гледам те такъв пораснал и уверен, а те виждам на триколесния велосипед в нашия коридор или как на петгодишна възраст, болен от варицела, търкаш гърба си в касата на вратата.

На теб казвам, че сам си го избрал, но на баща ти говоря съвсем друго. Не мога да се сдържа. И след нощното ти позвъняване, след цялото разследване, което той веднага започна, сега, разбира се, не може да си намери място. Не дай боже да се окажеш в някаква истинска опасност — той никога няма да си го прости. Много те моля, свържи се с нас.

Мама“

Чаят изстиваше.

Иля го прочете и препрочете. Върна се в началото. И натисна бутона „Отговор“.

„Мамо, няма място за паника и за бога, не замесвайте в това Денис Сергеевич. Затънал съм тук в една неприятност, но се надявам съвсем скоро да се измъкна от нея. Много съжалявам, че ви карам да нервничите така. И ти благодаря за думите. Много са важни за мен. Не искам да се изолирам от теб. Ако можех, щях всичко да ти разкажа. Но не мога. Права си, че тук просто няма как да остана чист. Добре че го разбираш. Благодаря. Толкова съм затънал, мамо. Аз…“

После се върна и изтри всичко след „нервничите“. Не беше типично за този човек.

Искаше му се и неговата майка да се бе отнасяла така с него. Да му беше вярвала безусловно. Искаше му се да може това писмо да го напише до нея и да получи отговор. Но дотам писма не можеха да се пращат, само оттам.

„Скоро всичко ще приключи, мамо. На мен също ми се иска да поговоря по човешки с теб. Голямо щастие е човек да има родители, знаеш. Когато има кого да попиташ: правя ли всичко правилно? Когато някой те приема, каквото и да си натворил. И когато някой ти се кара, ако си направил издънка. Когато можеш поне за минутка отново да се почувстваш малък. Това може да стане само с родителите. Това се оказва голяма работа.“

Върна се и изтри всичко след „нервничите“.

„Но това няма значение. Важното е какво следва. Разказах на баща ми всичко за Нина. Непрекъснато си мисля за твоите думи, че в корема й расте моето дете. Не знам защо ми се струва, че ще бъде момче.

Вчера написах на баща ми, че той ще отговаря за внука си. Мислиш ли, че ще успее? Ако прилича на мен, сигурно ще успее. А как? Казваш, че се тормози, задето ме е пратил по своя път. Не му се сърдя за това. Ако този живот не ми харесваше, отдавна да съм го зарязал. Помниш ли как като малък си слагах фуражката му? Тъкмо по мярка ми беше. Ама какво знаем ние, децата. А някои неща сигурно започваш да ги разбираш едва като остарееш.