Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

Не го искаше той твоето дете.

Ето какво трябваше да напише на Нина.

Остави телефона на масата.

За детето Иля знаеше всичко. От себе си. Колко пъти си беше мислил: когато майка му го гледа, дали си спомня за баща му? Няма значение дали е имала някаква връзка, или се е получило случайно. Така може би щеше да забрави. Иля не й приличаше особено — значи се беше метнал на него. Както и да я беше наранил баща му, дори да е било еднократно, нали нямаше как да го забрави, когато ежедневно гледаше как Иля се превръща от кукличка в него?

И какво? Това добре ли е, Нин?

За Иля — нищо хубаво. И за майката самота.

Незнайно защо пред погледа му се появи двойната количка от моргата. Един чаршаф за двамата спящи. Оголените крака до нея. Как майка му беше обърната с лице към чуждия мъж.

Тя никога не се бе оплаквала от самота. Тоест на Иля не се бе оплаквала.

А Иля я бе разделил и с него. Тогава не можа да го осъзнае. А сега не можеше да го изкара от ума си. Защо не се беше хванала с никого другиго? Не беше успяла да забрави баща му? Или Иля й пречеше?

Милион пъти му се бе искало да си представи баща си. Първите хиляда пъти търсеше помощ от майка си, после престана.

Дете от изгубен баща е инвалидност, Нин. А от убит — урна с прах на кухненската маса.

Той никога нямаше да се ожени за теб. Какво там, баща му не му разрешавал? Това са само извинения. Та ти сама знаеш: той не може да види човешкото у хората. За какво ми даде седем години затвор? Заради един спор, заради едно отговаряне. Хрус — и продължаваме напред. И с теб така. С всички. Хайде, искаш ли да проверим какво се е случвало в действителност?

Когато чакаше да съобщи на родителите си, че си бременна от него. Или какво смятахте там да обявявате, сватба? Дай да направим очна ставка с него?

Намери края на октомври в разговорите на Петя с майка му: тогава, когато Нина мереше робата. Когато изглеждаше, че всичко важно най-после ще се случи — още тази седмица.

— Мамо, исках да прескоча към вас през уикенда заедно с Нина. Ще си бъдете ли вкъщи?

— Здравей! Ще си бъдем, да. Чакай, първо ще поговоря с баща ти.

И после — след половин час — пак тя:

— Чакай, не звъни. Той сега не е добре. Веднага започна да вика. Хайде по-късно, след като го успокоя.

— Можеш да не се стараеш.

Не. Тук вече е късно да задълбава. Трябва да копае по-надълбоко, да се върне по-нагоре. Кога Хазин е поискал за пръв път да запознае своето момиче с родителите си? Провери: през юни миналата година, на петнайсети. А Петината майка дали вече е можела да праща съобщения?

Можела е.

— Нещо не можах да разбера защо той през целия път седя с такава кисела физиономия. Аз всъщност ангел ви доведох.

— Петенка, ами нали го знаеш.

— Тя какво, не ви ли хареса?!

— Симпатично момиче. Но това няма никакво значение.

— Какво има тогава? Какво друго не бива да показвам вече на Борис Павлович?

— Нали разбираш, че направо му размахваш червена кърпа пред очите?

— Майко! Влюбих се в момиче. Сам се влюбих! Какъв е проблемът?!

— Проблемът е в Ксения, Петя.

— На никого с нищо не съм длъжен, майко. Личният живот си е личен! Така му кажи!

Сега пък и Ксения. Да ти се завие свят на тая въртележка. Как Хазин сам не се замотава?

Иля я потърси в контактите, намери няколко различни Ксении. Но почти всички се появяваха епизодично, за по една нощ, а денем изчезваха завинаги. Само с една имаше история.

Дълга, двугодишна — а може и по-отдавнашна, но началото й бе изгубено с купуването на новия айфон. Във фотоалбумите не беше запазено нищо от Ксения; вероятно Петя ги беше изтрил. Но преписката беше оставил.

Хазин се беше срещал с нея. Беше се срещал, гулял, обещавал, изкушавал. А тя му бе пращала свои снимки в бяло кабрио, под тропически покриви, от огледални бутици, под палми до белоснежни небостъргачи. Ксения. Каква си ти?

Добре изглеждаше, но не беше красавица. Руси коси, сиви очи. Пълно и семпло лице, макар и коригирано като че ли от майстор. И с такова изражение, което пепеляшките и проститутките никога не успяваха да докарат, колкото и да се стараеха. Всички тези кабриолети, острови с палми — на техния фон тя не изглеждаше като туристка, а като местна. В нея се усещаше помешчическа гордост, вродена: простачките винаги завиждат за такова излъчване и винаги се опитват да го почувстват или поне да успеят да го изобразят. Но се получава друго — неуверено, истерично, вулгарно.

А в Ксения веднага можеше да разбере — на нея не й е нужно да съблазнява никого, нито да го уговаря. Всичко, за което се стичат в Москва онеправданите при раждането си пеперудки, всичко, към което се опитват да се прилепят — тя го е получила още преди да може да си го поиска. И в съобщенията й, макар и в тях да се държеше нежно с Хазин, зад всяко въпросче и зад всеки отговор проблясваше като през бяло дантелено бельо господарска взискателност.