Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

Можеш да си ходиш, й разрешаваше Хазин.

И на следващия ден, двайсет и втори юли, Нина го послуша. Повече не можеше да го търпи. Тя не виждаше въртележката с надрусаните от Хазин момичета, не чуваше пискливите им гласове; но гама-вълните не могат да се видят, тях ги усещаш с плътта си.

— С две думи, тръгнах си. От теб се ръсят прахчетата ти. И телефонът цяла нощ жужа. Кажи им там на твоите нощем да не звънят. Пожар е направо. Довиждане. После ще дойда за нещата си.

— Поне отвори ли кутията?

Кутийката с какво? С накитите окови? Нина не я беше отворила, за да не си ги сложи.

— И какво си ти без мен?! Изчезвай в твоя Минск! Давай! Живей си в шибаната колиба! Виси на вашите на шията! Нека там твоите програмисти комплексари да те клатят! Пепеляшка смотана!

Но издържа само ден и половина: после проказата започна да го разяжда отвътре, измъкваше се на повърхността; а освен Нина като че ли никоя от другите нямаше лекарство за нея. На двайсет и трети, в два часа през нощта, Хазин вече удряше с юмруци по вратата.

— Нин! Отвори! Знам, че си вътре и всичко чуваш! Прости ми. Моля те. Всичко ще си призная, нищо няма да излъжа. Нямаш си представа какво дърво ям по всички фронтове. Ако сега си отидеш, просто ще се пръсна. Само за теб се държа. Нуждая се от теб. Ти си ми спасителният пояс, разбираш ли?! Отвори!!!

— Върви по дяволите, Петя. Махай се или ще повикам ченгетата.

— Аз съм ченгетата, ясно?! Нищо няма да ми направят! Отваряй!!

И въпреки това лятото отново ги събра — там, където не работеше магнитът, слепваше нощната пот; те се отблъскваха един от друг, но въпреки това нещо ги привличаше обратно. На петнайсети август Петя й призна:

— Направо се изгубих в теб!

— Това вече то разбрах, Петя.

— Ти си нереална!

— Много съм си реална даже, Петя. И искам да знам какво ще правим по-нататък.

— Нищо няма да правим. Всичко си върви, както върви.

После лятото свърши. Все още живееха заедно, като пресовани заедно, сякаш са се напаснали, и проказата на Петя като че ли отстъпи. Иля попрехвърли поредица от еднакви „Кога ще се прибереш?“, „Какво да готвя?“, Къде ще ходим?“. Сякаш тя се беше примирила с него. В кореспонденцията им нямаше нищо странно до двайсет и трети септември.

— Трябва да поговорим. Ела, моля те. Важно е. Петя, звънни.

— На операция съм, ще се обадя при първа възможност.

Сигурно се беше обадил — и бяха разговаряли на глас, защото от този разговор не бяха останали букви. Буквите са твърде еднакви, не може да им бъде доверено най-важното.

Две седмици по-надолу Иля намери онази същата снимка с палтото като платно от пробната.

— Харесва ли ти палтото? Не е ли твърде пролетно?

— Нормално.

— Адски ми се иска зимата да е минала и вече да е пролет. С две думи, купих си го!

Тук изглеждаше умиротворена. Сякаш бяха изключили тока, с който я бяха мушкали или шибали. Но не задълго. После отново започнаха да въртят регулатора на напрежението и към двайсет и първи октомври — до освобождаването на Иля оставаше по-малко от месец — и двамата вече се тресяха.

— И как смяташ да им го съобщиш? И по-важното е кога?

— Нин, не ме притискай така, наясно си, че там всичко е сложно! Дай ми време! Трябва да избера правилния момент! А с баща ми изобщо е пълен крах!

— Аз бих ти дала време, но сам разбираш…

— С две думи! И да ме притискаш, няма да помогне!

За какво говорят? Решили са да се женят? Нима ще свържеш живота си с Хазин, Нин? Нали сама виждаш каква е змия. Виждаш го как се гъне. Как съска. Не бива да се събираш с него! Чуваш ли, Нин? Не чуваше.

— Как ти се струва такава рокля? Като че ли не подчертава твърде. Добре, че сега е модата на робите — след седмица му прати снимка тя.

— Роклята ок.

— Нищо ли не си личи? — и някаква емотка, картинка с момиче; Нина вече ги използваше съвсем рядко и всъщност тази бе единствената в писмата им.

— Слушай, гостито се отменя. Не мога да общувам с него! — й написа след двайсет минути Петя.

— Тогава може ние да поканим майка ти?

— Дай да не е тая седмица.

С „него“ — с баща му? Хазин-баща какво, да не е против брака им? Щом майката може да бъде поканена, а с бащата дори не може да се разговаря. И какво изобщо се случва между тях? Краят вече почти наближаваше, а за болестта на Нина не се споменава нищо. Защо я бяха взели в болница? И къде?

Иля се върна нагоре, препрочете съобщенията, написани от Петя в болницата. „Умирам от скука!“. „Нищо няма да ти донеса“, отвръщаше Нина. Нищо какво? Прашец. „Не ми и трябва нищо, поел съм твърдо по пътя на поправянето!“