Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

Най-хубавият ден.

Сипа си от шишето.

Разгледа още море, плажове, бански костюми — но днес всичко това му изглеждаше някак по-различно. Днес сърцето му се свиваше. Сякаш се въртеше на шиш и капеше.

След това периодът на щастието безделие свърши. Нина беше писала — на седемнайсети октомври, ден преди отпътуването:

— Помислих си, че в Москва това адски ще ми липсва. Ти например.

— Ами нали това е отпуска! Отпуската е малък живот!

— Искам такъв, но голям.

А големият живот се оказа друг. В Москва отново се виждаха бегло, уговорените срещи се проваляха: службата надделяваше, ученето досаждаше. Когато се срещаха — извън кадър — вече не се чувстваха толкова непринудено, както преди. Нещо се мяркаше зад гърбовете им, някаква сянка. Декември, след събота, Петя крещеше:

— Какво стана? Защо си тръгна? Какво изобщо беше това?

— Защо се държиш с приятелите си като с отрепки?

— Защото ми дотегна с оплакванията си, затова! Какъв приятел ми е всъщност?

— Нищо такова не ти е говорил! Знаеш какво му се случи!

— Ой, хайде, продължавай да ми пилиш на главата! Защото няма кой друг да го прави, нали?!

— Виж, за това не знам!

Нова година празнуваха заедно — с приятели наеха къща в Подмосковието. Беше пиянско събиране — Иля прегледа снимките — а лицата на всички не бяха пияни: изкривени, трескави. На масата беше пръсната гощавката. И ето, личеше си, че точно след тези празници всичко беше потънало в мрака. Останалата част от януари беше празна, изтрита. Но в него се вършеше нещо лошо: любовта се разлагаше. Или Петя изчезваше, или Нина…

Нещата започнаха да се оправят едва на десети февруари. Той й изпрати:

— Ще дойдеш ли при мен? Тук е адски гадно! Умирам от скука! Нииин!

— Знаеш, че нищо няма да ти донеса.

— Не ми и трябва нищо, поел съм твърдо по пътя на поправянето! Може дори да не носиш цветя и портокали! Само себе си!

— Та това е ведомствена клиника. Няма да ме пуснат при теб.

— Обработил съм вече сестричките, всичко ще организираме. Домъчня ми! Наистина!

— След това лекарят сигурно ще докладва на баща ти, че съм идвала.

— Да вървят и двамата на майната си! Да не съм петгодишен, че той да ми казва какво да правя!

— Ами добре. Кои са часовете за посещение?

През февруари го посети отново в болницата. През март го изписаха, тя го посрещна. В писмата не се споменаваше от какво са го лекували. Но Нина се грижеше — и за него, и за себе си. Като че ли до април всичко беше наред. А в началото на април течението отново промени хода си.

— Можеш да ми крещиш колкото си искаш, Петя.

— Защото не можеш да ми казваш какво да правя! Ясно ли ти е?! Животът си е мой!

— Тази работа ще те съсипе. Нас вече ни съсипа. Край с нас, Петя.

— Големи глупости говориш!

— Ти не го усещаш, но аз го чувствам. Тя те разрушава.

— Хайде сега и за купола почни да приказваш! За магнитния!

— Доскоро.

Командировките и внедряванията зачестиха; преди Нина проявяваше разбиране, но вече започна да губи търпение. На двайсет и шести се гневеше:

— Тоест пак ще изчезнеш? И даже няма да можеш да говориш?

— Ще пиша. Около мен ще има хора. Нали ти обяснявах какво представлява! През цялото време ще има. Но ще мога да пиша. Ако успея, дори може да позвъня.

На девети май две хиляди и шестнайсета, след кратки разговори за дреболии, Нина му прошепна:

— Знаеш ли, мисля си — може пък винаги да си бил такъв? Просто досега си се преструвал пред мен? Докато си ме обичал?

— Остави ме на мира! — изкрещя в отговор той.

— А може и наистина да си се старал. Докато си ме обичал. А после си престанал. И се оттече.

— Върви по дяволите, ясно ли е?

— С хората не може да се отнасяш като с боклуци, Петя. Хората са живи. Някой досега казвал ли ти го е? Мама, татко?

— Майната ти!!!

После мълчание — цяла седмица. Може би Нина го напускаше. Докато изоставеният Хазин вероятно не откриваше, че не може съвсем без нея.

— Нин, спиш ли? Спиш? Поговори с мен. Моля те. Нуждая се от теб.

— Трябва да отивам в университета.

— Прости ми. Не знам защо правя всичко това. Домъчня ми.

— Ами нека някой друг те утеши. Има кой. Някаква си Албина.

— В телефона ми ли си ровила? Супер!

— Албина ти е ровила в телефона. Поне да си беше изключил известията.

— Нин, това е от работа, секретарката на началника. Наистина.

— Важното е началникът да не възразява. На мен вече ми писна. Лека нощ.

— Нин!!! Включи си телефона!!!

Коя беше тази Албина? Иля написа в търсачката името й, после опита с „Аля“ — и я намери. Имаше история, да: със смугла брюнетка със сини очи. Тя също пращаше на Петя снимки по бельо и със зовящи вишневи устни и прикрити с два пръста налети гърди.