Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

— Стига, де. Но да, НК е добре да се научи, естествено. Все ще потрябва. Шегичка.

На следващия понеделник Нина му беше писала, изпъстряйки съобщението с панически личица: десетки личица.

— Това намирисва на катастрофа, Петя…

— За какво говориш? За обяда? Съвсем нормално си мина. Хареса им.

— Пффф! На баща ти със сигурност не съм. На майка ти даже й стана жал за мен.

— Глупости приказваш.

— На лицето му беше написано, че на моето е изписано, че съм гладна беларуска златотърсачка, която иска да изяде тяхното момче.

— Глупости.

— С все кокалчетата.

— Стига с тия комплекси.

— Аз и без това не мога да ям кокалчетата. Трудно ги смилам.

В началото на август се появи онова същото спасително послание, което беше научило Иля как да си спечели живот от мъртвец.

— А ти през всичките тези дни изобщо ли няма да ми звъниш? — попита за пръв път Нина.

— Нали ти обясних, че ме внедриха, няма да успея…

— Да, да, помня всичко. Просто понякога, нали знаеш, имам нужда да чуя гласа ти.

— Службата ни е опасна и трудна, Нинк.

— Точно затова.

— Ами така се случва.

— И какво, криминалните елементи не може ли да си имат своите разтревожени мацки, които изпадат в параноя и периодично им звънят? Какво точно в думите „С мен всичко е окей, зай!“ ще издаде внедрения сътрудник?

— Ами инструкцията ни е изобщо да не даваме телефона на роднините си.

— Аз съм ти роднина?

— Нин! Като майка ми започна вече! Роднина си ми, мамка му!

До края на лятото Петя все изчезваше, а Нина все чакаше. Сви се при родителите си в Минск, оттам пишеше провинциални отчети, качваше полуголи снимки. Върна се в Москва — а и там времето не вървеше. Дали липсваше на Петя, или не — неизвестно.

— Страдам от недостиг на витамин П. Линея, драга редакция. И лятото свърши.

— Нин… Кълна ти се. Това е за последно тази година. Не зависи от мен, нали знаеш! Такава ми е службата! Какво мога да направя?

— Нищо не можеш и аз нищо не мога. Никой няма да ни помогне.

— Слушай, обещавам да си взема отпуск. Да идем в Анталия? Или в Кемер. Двамата. Ти и аз. А? Ол инклузив. Като бели хора.

— А ще се върнем като сини.

— Даже още отсега започвам да търся екскурзия. Честна дума.

— Честната дума я изяде кравата.

— Ето, гледай. От пети до осемнайсети октомври. Белек. Белек е по-добре от Кемер!

— В Белек определено е по-добре от Ховрино. Край, отивам да се гримирам!

— Не, сериозно ти говоря!

Все пак си бе изпълнил обещанието; на десети октомври вече бяха на море. Иля се откъсна от четенето на чуждите писма, погледна в чуждата хроника: точно тогава бяха заснети клиповете на плажа и в хотелската стая.

— Малката, вече съм на закуска. Нещо да ти донеса?

— Себе си! Само внимателно, да не разлееш нещо! И кроасан за десерт.

— Всичко взех. Има някаква жестока екскурзия до Кападокия. Ще се лети на въздушни балони. Две денонощия. Ще отидем ли? За утре се освободиха места.

— Нали познаваш страстта ми към въздухоплаването!

— Но пътят е шест часа. В едната посока.

— Ще се целуваме, няма да е скучно.

Две седмици разговаряха само за това как ще се развличат един друг. В рая безделието тежи. Какво пък, и това е изпитание.

От другата страна на прозореца вятърът започна да завихря сипещия се мокър сняг. Депото се потопи в сивота. Иля почака, почака и влезе в албумите. Ориентира се по датите в миналогодишния Петин октомври.

И ги намери: въздушните балони. Десетки, дори стотици разноцветни огромни балони, които се издигаха едновременно в оранжево прозрачния въздух. Изгряващото слънце — червено, облаците — рехав пискюл, долу напластена планинска верига, старо градище, изгризано в скалите, хълмиста земя чак до невъобразимо далечния хоризонт, разчертана от нишки пътища, и балони, балони — половината небе в ярки балони с кошове. Направо спира дъхът. Иля не беше виждал нищо подобно през живота си, нямаше как и да си представи, че в света, в който се намира Соликамск, е възможно да съществува и това; а Петя просто бе отскочил дотам от скука.

Нина викаше възторжено, махаше с ръка на издигащото се слънце, казваше, че това е най-хубавият ден в живота й. Иля погледна: дванайсети октомври две хиляди и петнайсета година. После двамата с Петя се бяха снимали: зад тях балоните — сапунени мехури щастие над безкрайната Земя. Иля се взря в очите на Петя, докосна лицето му, разтвори пръсти: увеличи. Искаше през зениците да попадне още по-далеч, още по-дълбоко. Но стъклото не го пускаше.