Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

В коридора тътреха нозе хора, стържеха като с шмиргел по нервите му. Обвивка, говореше Иля сам на себе си. Това е просто обвивка, опаковка. Главата се е килнала настрани, не го е направила мама. Майка му я няма там. Това е празен смачкан пакет от мляко в кофата за боклук.

— Прости ми, моля те.

И в този момент избръмча. В джоба му. Телефонът на Хазин. Някой беше пробил черупката. Извади го, вкара паролата. Съобщение.

— Какво става с Нина? Мама.

Иля примигна.

— Не отговаря — отвърна той.

— В болницата е. Не ти ли каза?

— Не.

— Поне можеше ти да й позвъниш!

Иля потърка чело, прибра телефона. Можеше. В болницата? Нина? После. Не сега.

Накрая излезе момичето Вика, изнесе мамините вещи — празен портфейл, изключения мобилен телефон, на който Иля беше звънил, верижка с кръстче. Ключа от апартамента го нямаше никъде.

— Да вървим да подпишете документите.

Излезе от моргата — натъкна се на наскоро построената дървена църквичка, която му беше обещала онази Вика. Реши да влезе незнайно защо. Вътре беше препълнено. До входа — щанд за свещи. Опушват каквото трябва. Пред отеца — опашка от жени. Който не може да се утеши при главния лекар — идва при попа за застраховка.

За последен път Иля беше виждал толкова кръстове върху кожите на хората, татуирани със синилка. И с образите на Христос така. И с куполите. В зоната всяко нещо има друго значение. Интересно какво точно е то?

За какво да се договори? Да приемат майка му на някое нормално място? Да вземат предвид, че Иля се намира в афектирано състояние?

Набра Бог. Постоя, заслушан в гърдите си. Дълго време се чуваше сигнал свободно. Никой не отговаряше. Нямаше връзка. Или може би той също беше включил телефона си на режим „не ме безпокойте“.

Уж всичко беше направил както трябва, а накрая — пак в ада. На земята животът е организиран така, че всички хора задължително попадат в ада. Особено в Русия.

Но още на улицата, преди да стигне до дома, се върна към Хазин. Четеше вървешком, както всички. Четеше на пешеходната пътека. На стълбището. В кухнята.

Нина е в болница?… А Петя знае ли за това?

Върна се на безкрайния разговор на Хазин с Нина. Започна внимателно да чете последните реплики. Нещо го пробождаше отвътре.

„При мен всичко е просто супер.“ Последното, което беше написала на Петя: в петък сутринта. Появи се някакво притеснение — у Иля, чуждия човек, за нея. Сигурно заради летния сън с шарлотката. Глупава работа. Любовта на Нина се прехвърли от съня върху истинския Иля, както ваденка се прехвърля върху кожата.

Има ли тук нещо за болницата? Някакъв намек за това, което може да се е случило с нея?

Стигна до самото начало, до зората на отношенията им — както ги беше запомнил телефонът. Как беше започнало всичко? Така, както започва при всички хора в града. През миналата година, две хиляди и петнайсета. Единайсети януари, неделя.

— Аз съм Пьотър. Вчера се запознахме в „Тройка“. Приемът!

— Приемът, приемът! Помня ви, Пьотър! Как чувате? — Нина беше намерила в арсенала от картинки изображението на спътникова антена и го беше вмъкнала в съобщението си.

— Не чувам твърде добре, снощи нещо оглушах. Но беше весело.

— Прекалено! Така че ти пиша от кома. Спешно се нуждая от детокс! — картинки на спринцовка и вана.

— Може би борш?

— Какво, веднага ли?

— Защо да отлагаме за утре онова, което може да се свърши днес? Хайде да се видим в три в „Пробка“?

— Хайде! Само че ще закъснея с един час!

Продължението следваше чак след седмица, когато бяха свършили празниците. На седемнайсети януари Нина му беше писала първа:

— Пьотър! Надявам се, че не си от онези, които бързо се предават! Котката ми наистина раждаше, абсолютно безизходно положение! — сконфузена емотка с ококорени очи.

— Руснаците не се предават. Поздрав на котката. Как я кара?

— Маха ти с лапичка. Моли да провериш в твоята правителствена агенция дали може да разчита на майчинство! — и карикатурни торбички с долари.

— Настоявам за снимка на котката заедно със стопанката.

— Ами тя сега не е във форма. Въргаля се в леглото абсолютно неглиже. За котката говоря.

— Още повече!

— Добре, почакай.

Следваше картинка от анимационното филмче „Том и Джери“: мишката със спална шапчица и сърдитият котак лежат в едно легло.

Петя не отговори нищо, но наистина не се предаде. Изчака още една седмица — поохладня — и на двайсет и трети януари отново тръгна на щурм.