Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

Предаде се.

Отвори стаята, вдигна слушалката.

— Ало.

— Иля Лвович?

Гласът беше женски: не младежки, дълбок — абсолютно жив.

Зададе въпрос и чакаше отговор.

— Кой се обажда? — попита хрипливо Иля.

— Позволете ми да изразя съболезнованията си за загубата ви, Иля Лвович — изрече гласът. — Не мога да си представя каква болка е това. Да изгубите любимата си майка в разцвета на силите й.

— Кой… Откъде знаете? Кой се обажда?!

— Казвам се Анна Виталиевна, представлявам бюро за погребални услуги „Мособряд“. Извинете, че ви безпокоя в неделя. Едва успях да се свържа с вас! Вчера от сутринта до вечерта все беше заето.

— Нищо не ми трябва.

— Вече сте използвали услугите на друга агенция?

— Какво? Не…

— В такъв случай бих искала да ви разкажа какво можем да ви предложим. Готови сме да се заемем с всичко необходимо.

— Сега не искам нищо да ми предлагате! — Кръвта на Иля се качи в главата му.

— Разбирам чувствата ви — каза жената. — И ужасно съжалявам, че ви се обаждам в този толкова труден момент в живота ви. Но вече минаха четири денонощия, откакто почина Тамара Павловна, а вие все още не сте я прибрали от моргата. Това просто не е по християнски някак… Погребението трябва да се направи на третото денонощие. Все пак това е майка ви.

Иля свали слушалката от ухото си и я погледна зверски. Слушалката продължаваше да жужи с глас на комар. Накрая се успокои и произнесе със задавен глас:

— Колко… Колко ще струва всичко?

— Може би ще ви бъде по-удобно, ако ви посети наш агент и обсъди всичко с вас на място, Иля Лвович?

— Не. Просто кажете колко.

— Базовият вариант ще ви струва деветнайсет хиляди и петстотин рубли. Той включва напълно оборудван ковчег, венец с диаметър седемдесет сантиметра, транспортиране на тялото на покойницата до мястото на погребението, както и удобен специализиран микробус „Газела“, който ще откара вас и близките ви от моргата до гробището. В микробуса има десет седалки. Ковчегът е скромен, но достоен. Плюс дървен кръст на прът. Но с ваше позволение бих ви препоръчала вариант „Стандарт“. Там и венецът е по-голям, и подплатата в ковчега е копринена, и „Газелата“ ще ви откара у дома след гробищата. Двайсет и четири хиляди и петстотин рубли, разликата не е голяма. Вие всъщност обмисляли ли сте дали ще е погребение, или кремация?

— Не кремация — каза Иля.

— А местенце на гробището намерихте ли вече? Защото можем да ви помогнем да подберете правилното — недалеч от входа, в сенките на дърветата. Сега ще ви е трудно самостоятелно да намерите, още повече за толкова кратко време. Хората изкупуват всичко прилично няколко години по-рано — доверително му съобщи жената. — А нашата агенция си има собствени резерви. Ако искате, можем още днес да отидем, сама ще ви покажа всичко.

— Не. Оставете ми номера си. Аз ще ви се обадя.

— Разбира се! — Анна Виталиевна му го издиктува; Иля запамети цифрите в Петиния телефон. — И просто искам още да ви кажа, че сигурно ще ви звънят и от други агенции, имайте предвид, че нашата държи водещата позиция на пазара за ритуални услуги. И ако се решите още днес, посещението с агента няма да ви струва абсолютно…

Той затвори телефона. После опипа с ръка кабела, намери мястото, където влизаше в стената, и го изтръгна.

Седна на леглото.

Не по християнски.

Гадина.

Мислеше си — ще затвори вратата на майчината стая и ще зазида там всичко, с което не може да се справи. Мислеше си, че майка му ще потърпи там, вътре, докато не измисли как да разреши всичко. Докато събере смелост да се види с нея. Но на нея не й се седеше там. Напомняше за себе си. Изискваше вниманието му.

Зад прозореца се стелеше сива мъгла: обикновен зимен ден — ноемврийски или мартенски. От небето се сипеше сняг на мокри парцали, летяха право към земята, падаха и се разтваряха. В такива дни апартаментът се потапяше в сумрак.

Иля светна лампата в стаята си, светна в кухнята, в коридора. И си наля чаша водка. Намери спагети, сложи вода да заври: с кетчуп и сол ще станат супер. Пък и само със сол е добре. След противната затворническа храна всичко е нормално.

Водата така и не искаше да заври. Налягането ли беше твърде ниско, височината ли беше твърде голяма, като в Хималаите. Макар и да се намираха на третия етаж.

Беше си мечтал да се върне в този дом, в тези стаи. Погали мебелите. Обърна с бялото нагоре намиращата се на масата студентска рисунка. Отвори шкафа — там имаше колекционерски колички. Извади една, повъртя я в ръцете си. Мащаб едно към четирийсет и три. А в детството му беше едно към едно.