Дмитрий Глуховски - Текст(bg)

Дългият лъч напипа потрошената спирка, замисли се. На косъм не стигаше до Иля. Трябваше да се маха, но отпред го дебнеше светъл капан: работеща улична лампа след няколкото ослепели. Налага се да влезе в полезрението й. Риск, да, но без него няма да мине. Може патрулът да се съсредоточи върху разбитото стъкло, да не забележи пешеходеца. Ако остане на място, със сигурност ще го настигнат.

Навлезе в светлото петно колкото се може по-спокойно.

Бледата светлина го притискаше към асфалта. Гърбът го сърбеше. Краката го умоляваха да побегне. Виждат ли го? Забелязали ли са го?! Не бива да се обръща.

Тъкмо бе навлязъл отново в тъмното, когато отзад нещо крякна. Завъртяха се сините светлини на полицейския буркан. Изръмжа мотор.

Иля се втурна напред, без да чака да го повикат. По хлъзгавото, по ненадеждното…

Фаровете веднага го настигнаха. Мегафонът изхриптя:

— Спрете! Гражданино…

В този миг оградата прекъсна — и Иля веднага хлътна в бездната, затича се по пръхкавия сняг между дърветата, после излезе на някаква пътечка… Патрулната кола навлезе между блоковете, от нея изскочиха хора, започнаха да викат на Иля да спре — със своите си гласове, без мегафон. Но той не можеше да се спре.

Дотича в двора на някакъв блок, започна да натиска бравите на входовете — всичките заключени, всички се страхуват от чуждите хора, никой няма да го пусне.

Иззад ъгъла се появиха лъчи, започнаха да осветяват тънкия като паяжина жив плет, където Иля смяташе да се скрие.

Промъкна се покрай блока, под прозорците. И видя как далеч напред под една улична лампа срещу него се появява сивкавосин автоматчик. Оставаше само един вход. Поне до него успя да се промъкне, натисна — заключено.

Ще го хванат.

Край.

Извади телефона и със светнатия му екран започна да шари по вратата, по разкъсаните хартии на дъската за обяви. Пощальоните обикновено си записват някъде край входовете кодовете за катинарите, за да не се налага да ги помнят. Иля си го спомняше или от детството, или го беше научил в зоната. В зоната вероятно.

Под светлината се мярна 717 — написано с флумастер на нивото на кръста. Той натисна цифрите, сбърка, опита отново.

Писна.

Иля натисна дръжката нежно, сякаш я разминираше. Ако се опъне, всичко е свършено. Тя поддаде. Тогава той открехна лекичко вратата, за да се промъкне вътре, и тихичко я затвори след себе си. Полетя безшумно към асансьора, започна да натиска копчето. Чуваше как патрулът се промъква отвън покрай стената, през пробитата ламарина се носеха тенекиените гласове от радиостанциите.

Асансьорът се спускаше, простенвайки.

Най-накрая се отвори — Иля скочи вътре, натисна копчето за последния етаж, осемнайсети. Блокът беше нов, а асансьорът се движеше бавно и виеше. Подът беше опикан, въздухът бе тежък и застоял. Копчетата бяха прогорени със запалка, на всяко беше застинала пластмасова сълза.

Молеше се само за едно: да не го хванат точно сега. Ще го завлекат в участъка, ще го задържат, докато разследват, ще прегледат камерите, а там и Хазин ще се появи.

Рано! Рано! Още малко време!

Иля се взираше в обгореното копче за осемнайсетия етаж и се молеше, когато вратата се отвори, пред него да няма човешка фигура в униформа. На долните етажи да не се чуват гласове.

Някои мърсуват в асансьорите, а други трошат копчетата. Ясно защо. Няма как иначе човек да си върне на държавата и да отмъсти за живота си.

Най-после допълзя до върха. Дрънна, разтвори се.

Етажът изглеждаше доста странно. Стените бяха украсени с новогодишни гирлянди, със снимки на Гагарин и бяха олепени с покемони. Или някой от съседите тук беше откачил, или още отсега се готвят за Нова година. Бетонът вонеше на цигари — от край до край, сякаш с порите си беше вдъхвал цигарения катран.

Появиха му се киселини, слюнката му потече.

Иля се прокрадна към прозореца до шахтата за смет — погледна към двора.

Мъничката патрулна кола опипваше със светлините си съседните блокове; пешаците не можеха да се видят в тъмното. Но не биваше да слиза, докато не махнат с ръка и не се откажат.

На перваза имаше кръгла тенекия с пепел и фасове: живеещите тук излизаха да попушат и да погледат Лобня. Иля разбута с пръст угарките. Очевидно се опитваха да се откажат — не пушеха целите цигари, а оставяха една трета.

Той измъкна от пепелта една по-дълга, пална я с кибрита, пое в себе си тютюна, изоставен от някого, затвори очи. Гирляндите мигаха весело, променяйки ритъма си.